„Олеанна“ от Дейвид Мамет, ДКТ „Иван Радоев“, Плевен, режисьор Надя Панчева, сценография и костюми Илиана Грозева, музика Явор Намлиев, участват Делян Илиев и Теона Димова. Премиера 21 май 2025 г. В паралелната програма на Малкия сезон в ТР „Сфумато“, 5 юли 2025 г.

„Лесно е да се пишат проблемни пиеси, защото е лесно да дразниш хората“ – казва Дейвид Мамет и действително в думите му се помества целият парадокс на един релефен театрален текст, надскочил конкретността на времето и посочващ потенциални опасности пред бъдещето и хората. Такъв текст е пиесата му „Олеанна“. Първата премиера е в далечната 1992 г., а отгласът ѝ в настоящето е плашещо актуален. „Олеанна“ би могла да се разглежда като политическа пиеса, по-точно пиеса за манипулацията на фактите през злоупотребата с политическата коректност, за способността на множеството, възприело себе си за онеправдано, да унищожи когото реши.

На сюжетно ниво пиесата „Олена“ е заключена между стените на един професорски кабинет, където арогантно вгледаният в собственото си величие преподавател бива въвлечен в поредица от събития, които довеждат до неговия крах. Това се случва с участието на студентка, лишена от особени качества, която обаче в хода на действието осъзнава преимуществата на групата, към която принадлежи. Драматургично пиесата е изградена с брилянтен ритъм и наслагване на вътрешно напрежение, с фрагментарност и  прекъснати изречения, които обаче говорят много по-ясно през своята незавършеност. Постепенната смяна на властовите позиции се развива с бавна настъпателност, а захватът на клопката е безмилостен. Студентката успешно изгражда несъществуваща реалност, в която тя присъства като обект, претърпял сексуално насилие от преподавателя, вследствие на което фокусът се измества от нейната посредственост към неговото изхвърляне от университета. Независимо че пиесата е писана за двама актьори, контекстът на средата не е пренебрегнат. От страната на професора това е семейството му, което напомня за себе си през телефонните разговори със съпругата и обсъждането на покупката на новата им къща – символ на социалния успех. От страната на студентката присъствието на средата се изразява чрез групата състуденти, които на практика са безлика маса, а тя е техен говорител. Събитията се завихрят и подмяната на действителността ужасява със своята необяснимост.

В сценичната версия на пиесата, осъществена в ДКТ „Иван Радоев“, режисьорката Надя Панчева и екипът ѝ разглеждат съвременни етични проблеми, достигнали точката на кипене в световен мащаб и съсипали вече много човешки съдби. Надя Панчева е направила режисьорска адаптация на текста, без да измества акцентите в пиесата на Мамет. Режисьорската концепция въвлича публиката в действието, личи намерение за интерактивност в изпълнението. Апартно произнесените реплики провокират към ответност. Мизансценът е надскочил изначалната почти статична ситуация на диалога, като това е изразено през динамиката на телата, излизането извън сценичното пространство, обиграването на салона и възможностите на декора. В случая сценичната среда на Илиана Грозева е надскочила авторските ремарки, но е уловила духа на минимализма и схващането на Мамет, че „всеки декор, който ни кара да ахнем, съсипва пиесата“. Две кресла маркират представата за професорски кабинет, пред тях са поставени и два микрофона на стойки (защото, както казахме, представлението си поставя задача да ангажира публиката), а отзад в умален мащаб и почти бутафорна на вид е така желаната нова къща на Професора, която има особено важна функция в развитието на историята.

Като цяло пиесата не предоставя възможност за „положителен герой“, така е и в представлението. Ролите на персонажите са сложни, мотивирани от множество елементи. Делян Илиев изгражда параболата на персонажа си с достоверността на вътрешната убеденост в собствената правота. Припряността в говора, нетърпението в изслушването и впоследствие тоталното недоумение, с което се изправя пред провалената си кариера и живот, са видимите измерения на процеса, през който той преминава. Комплексите на Професора, замаскирани зад показна самоувереност, са отправната точка, която задвижва историята. Независимо от изразената готовност за помощ, той не се ангажира с проблема на Студентката. В процеса на тяхното (псевдо)интелектуално общуване обаче някак неусетно ролите се сменят и Студентката взима превес. Нейният образ е изграден като огледално-опозиционен спрямо този на професора. Теона Димова придава на персонажа си забележителна плътност, изразена през тъпо, несломимо упорство в постигането на целите. На лицето ѝ не се чете нищо друго освен опиянение от собственото право, съчетано с потребността да се чувстваш винаги обиден. Сблъсъкът на двете житейски представи е изведен до крайност в момента, в който Студентката предлага на Професора списък с книги, които групата иска да бъдат отстранени от учебния план. Жестът, с който той реагира – вдигната в нацистки поздрав ръка и безпрекословен отказ да съдейства на тази цензура, го кара да осъзнае поражението си. Групата е победила, защото е мнозинство.

Всъщност за победител не може да се говори, защото и двамата герои са изразители на две крайности. Съвместимостта на актьорите и присъствието им в ролите е сложно и многопластово. И двамата успяват да изградят без патетика и истерика разпада на съществуването, в което няма истина.

За музиката на Явор Намлиев трябва да се мисли като за съставна част от спектакъла, защото отвъд функционалното си присъствие тя успява на изрази вътрешната страна на историята. Особено силно въздействие има финалната песен, която превръща края на представлението в силен акцент и дава насока на възприятията повече като усещане, отколкото като слово.

„Олеанна“ е пиеса, която се променя спрямо времето, когато се поставя. Акцентите са положени върху проблемите на света, човека и истината. Усетена е цялата лъжа на изкуствено създадените правила за живеене. Има теми за размисъл…

Станислава Кирилова