Откъс от книгата на изтъкнатия немски философ, издание на „Изток-Запад“

„Философската вяра“ обединява шест лекции, прочетени от Карл Ясперс (1883–1969) през 1947 г. по покана на Академичната общност и Философско-историческия факултет на Базелския университет. Тези лекции са издадени като книга за пръв път през 1948 г. Неголямото по обем произведение заема централно място в цялостната концепция на автора. Самото понятие философска вяра е сякаш средоточие на значителна част от идеите, съставляващи екзистенциалното философстване.

Доколкото философската вяра има своя корен в неудовлетвореността от ограниченото емпирично знание и доколкото е възможно да се преодолее суеверието на едно тотално познание на света, то тъкмо на нея, на философската вяра, се отрежда дързостта да отправи поглед към трансцендентното, абсолютното битие, обхващащото (das Umgreifende).

Ясперс обръща специално внимание на радикалната разлика между крайността на световото знание и безусловното на вярата. Ето защо тази вяра по същността си е винаги индивидуална и има основание в своята конкретна историчност. На нея ù са чужди всяко институционализиране и свързаният с него култ. Подчиняването ù на безспорни авторитети води до риск за пореден догмат.

Само чрез свободно взето решение, в неограничената от всякакви условности комуникация истинската човешкост (Menschsein) би могла да добие действителност. Затова и философската вяра е вяра във възможността за безпределна комуникация между човек и човек. Една увереност в „радикалната откритост“, надмогваща всеки нихилизъм, породен от неокончателността на всяка устоявана истина.

Отнемайки на другия правото да има своя истина, защитавана със собствени аргументи, ние сякаш сами заглушаваме изконния си вътрешен глас, който единствен зове към единение в духа.

Само в положеното усилие другият да бъде разбран ние достигаме до себе си, разбираме себе си в екзистенциалната общност и само тогава може да се възвисим и да преживеем себе си в истинското битие.

Валери Борисов

Карл Теодор Ясперс (1883–1969) е от най-знаменитите философи на ХХ век. Неговата екзистенциална философия се самохарактеризира не като философия на битието или биващото, а като философия на възможността за екзистенция, на отвореността и отговорността. Ясперс започва научната си кариера като психиатър и защитава през 1908 г. дисертация при Франц Нисл в Хайделберг. Подкрепян от Нисл и Макс Вебер, той се хабилитира през 1913 г. при Вилхелм Винделбанд с учебника си по обща психопатология. От 1921 г. е редовен професор в Хайделберг. Още преди това се заема с фундаменталното преосмисляне на систематиката и историята на философията, определило интелектуалния му път. Пенсиониран е предсрочно през 1937 г. заради отказа си да се раздели със съпругата си, която е от еврейски произход. Остава в Германия, но през 1938 г. получава забрана да се публикуват трудовете му, а през 1945 г. е разпоредено изпращането му в концлагер. Само влизането на американската армия в Хайделберг осиутява това. Ясперс е един от двигателите на възстановяването на университета в Хайделберг и на университетските реформи. Активно се ангажира със социални и политически теми. Разочарован от определени развития в Германия през 60-те години обаче Ясперс приема поканата на Университета в Базел, а през 1967 г. става швейцарски гражданин.

Сред най-прочутите му книги са: „Духовната ситуация на времето“ (1932), „Философия в три тома“ (1932), „Разум и екзистенция“ (1935), „Ницше“ (1936), „Декарт и философията (1937), „Екзистенциална философия. Три лекции“ (1938), „За истината (1947), „За произхода и целта на историята (1949), „Шелинг“ (1955), „Великите философи“ (1957), „Философската вяра лице в лице с откровението“ (1962), „Николай от Куза“ (1964), „Надежда и грижа“ (1965), „Съдба и воля“ (1967), „Шифри на трансценденцията“ (1970), „Що е философия?“ (1976).

„Философската вяра“, Карл Ясперс, превод от немски Валери Борисов, издателство „Изток-Запад“, 2025 г.

Разумът става безгранична воля за комуникация

Благодарение на несъмнената значимост на една общност, която е проникнала във всекидневието близо до нашето съвремие, между хората съществуваше сплотеност, която рядко превръщаше комуникацията в особен проблем. Човек можеше да бъде доволен от думите: ние може да се молим заедно, но да не говорим един с друг. Днес, когато ние вече дори не може да се молим заедно, тепърва напълно се осъзнава, че човешкото битие е неразривно свързано с комуникацията между хората.

Битието е раздробено в явлението поради множествеността на хората, поради множествеността на първоизточниците на вярата и на историческия облик на общностите върху съответната специфична почва. Идентично общи са само науката и техниката във всеобхващащото съзнание изобщо. Същите свързват обаче само едно абстрактно, общо съзнание, за действителния човек като цяло те са колкото средство за борба, толкова и медиум на комуникация.

Всичко действително в човека е исторично. Но историчността означава същевременно и многообразна историчност. Ето защо изискването на комуникацията е:
1. Да оставя исторически другото да се случва, бидейки вярна към собствената историчност.
2. Да подлага на съмнение обективността на общовалидно ставащото, без да отслабва претенциите на правилното за валидност.
3. Да се откаже от претенциите за изключителност на вярата поради заложения в тази претенция срив на комуникацията, без да губи безусловността на собствената основа.
4. Да подхваща неминуемата борба с исторически другия, но постоянно да издига тази борба в любяща борба, в съюзяването заради истината, която се ражда в общност, а не в изолация, не в себеизключване, не в строго обособеното.
5. Да добива посока в дълбочината, която се открива само с раздробяването на множество историчности, на една от които принадлежа и аз, които всички ме касаят и съвместно водят към онази дълбока основа.

Философската вяра е неотделима от безрезервната готовност за комуникация, защото същинската истина произлиза само при попадане на вярата в актуалността на обхващащото. Оттук и валидността на положението: само вярващи могат да осъществят комуникация. Напротив, неистината произлиза от фиксирането на съдържанията на вярата, които взаимно само се отблъскват. Оттук и валидността на положението: с борци за вяра не може да се говори. Във всеки насилствен разрив и във всяка воля за разрив философската вяра разпознава сатанинското.

Срещу философската вяра в комуникацията се отправя упрекът: тази вяра в комуникацията е утопична. Хората не са такива. Те биват движени от своите страсти, от волята си за власт, от своите конкуриращи се интереси на съществуването. Комуникацията блокира почти винаги и със сигурност при масата от хора. Най-доброто все още е конвенционалният ред и подчинението на законите, забулващи посредствената разюзданост и низост, като и двете изключват комуникацията. Да се изисква прекалено много от хората, означава те съвсем да бъдат обречени на унищожение.

Срещу това трябва да се каже:
1. Хората не са каквито са, а за самите себе си са все още въпрос и задача: всички тотални съждения относно тях казват повече, отколкото може да се знае.
2. Комуникацията от всеки вид е толкова присъща на човека като човек в основата на неговата същност, че тя винаги трябва да остане възможна и ние никога не може да знаем колко далеч тя ще стигне.
3. Безграничната комуникация не е програма, а всеобхващащата същностна воля на философската вяра – едва из нея обстойно намират своето основание намерението и методите на комуникацията на всички нейни степени.
4. Безграничната готовност за комуникация не е следствие от едно знание, а решението, водещо към един път в човешкото битие. Идеята за комуникация не е утопия, а е вяра. Всеки се изправя пред въпроса дали го тегли натам и дали той вярва в това, не като в нещо отвъдно, а като в нещо напълно присъстващо: във възможността за нас, хората, действително да живеем един с друг, да говорим един с друг, благодарение на тази заедност да намерим истината и едва по този път всъщност да станем самите себе си.

Днес ние по неволя схващаме комуникацията като основно изискване към нас. Осветляването на комуникацията из многообразните ѝ източници по начините на всеобхващащото става основна тема на философстването. Една всекидневна задача на философския живот е да се приближим до комуникацията във всичките ѝ възможности на осъществяване.

Карл Ясперс