Собственикът на хотела обичаше нощем да отваря прозорците на апартамента си на последния етаж и да слуша песента, която звучеше отвсякъде.

Беше сменил фамилията си, за да се разграничи от партизанската младост на родителите си и единици знаеха, че текстът на тази песен е от единствената стихосбирка, която беше издал на младини.

Както ставаше всяка година впрочем, и това лято една-единствена песен се превърна в летния хит. Тя звучеше от заведенията, от колите по улиците. Звучеше и от колоните на барчето във фоайето на същия хотел, където работеше като пиколо Пинокио. Колегите му бяха избрали това прозвище, защото коварна болест беше вдървила гръбначния му стълб и той се придвижваше като направен от дърво и все пак съвестно се опитваше да изпълнява задълженията си.

Той беше търпелив човек и не се оплакваше. Когато нямаше работа, се прислоняваше отвън, до входа на хотела, малко встрани, точно където стърчеше големият метален пепелник, и там изпушваше прав една след друга две цигари с такова достойнство, сякаш специално му плащаха за това. И наклонил глава, слушаше песента. После се прибираше вътре и сядаше непременно на голямото вишнево кресло, самото то с осанката на епископ и дори разположението му до магазинчето за пури и цигари не можеше да наруши, да снижи неговия величествен ореол на царствена мебел, ореол, чиито отблясъци по естествен начин обгръщаха и възрастния пиколо. Но обикновено постоянно пристигаха гости, той скачаше, помагаше им с багажа, насочваше ги към рецепцията, а после отнасяше куфарите им до асансьора и до стаята. Костюмът му на пиколо беше чист, изгладен, а златните орнаменти на яката, на реверите и на джобовете бързо приобщаваха посетителите към високата класа на мястото, което те са избрали, служеха, така да се каже, като комплимент за вкуса им. Разбира се, получаваше бакшиши, най-често монети, и за да не увисват джобовете на сакото му или на панталоните, носеше специална кожена чантичка на колана си, където ги прибираше. И ако му останеше секунда време, прав или седнал, отново се заслушваше унесено в песента, която се въртеше безспир.

Обикновено за пиколо в хотел, особено от такава категория, както е известно, се избират млади момчета, здрави, силни, черновежди, волооки. Тук също имаше цял взвод такива и затова понякога присъствието и на възрастен пиколо сред тях, още повече с толкова невзрачен ръст, се случваше да буди недоумение. Но това недоумение оставаше само като лека драскотина в паметта на гостите, никой не ровеше, не се интересуваше защо се е случило така. А обяснението беше просто. Той беше приближен на собственика на хотела. Какво ги свързваше, никой не знаеше, само те двамата. По тази причина, вероятно специално инструктиран, над фигурата на възрастния пиколо беше разперил крило и началникът на охраната, един тип, който постоянно се размотаваше наоколо и за прикритие или от леност беше облечен винаги небрежно – с потник, бермуди и по чехли, но набитото око лесно би различило твърдото му като торба цимент тяло, дебелината на ланеца на врата му, счупената от жестока, направо безогледна гънка черта на устата. Някой новоназначен млад колега на стария пиколо, още незапознат с хотелските потайности, в началото се опитваше да се закача с него, ей така, просто да става майтап, както е присъщо на младостта, особено вечер, преди полунощ, когато балерините от програмата на бара притичваха по голи раменца и крачета през фоайето на хотела, за да слязат в приземието.

– Ей, Пинокио – казваше младокът – смяната им свършва в четири. Да ти пратя двечки, ако останат свободни, че да те излекуват от болежките.

Пинокио не се засягаше, нали казахме, той беше търпелив. Само се усмихваше добродушно, както подобава на човек, който приема младостта с всичките ѝ трески за дялане, включително и с глупостта ѝ. Но явно веднага се намираше кой да докладва на началника на охраната и още на другия ден шегаджията започваше да се държи подчертано сервилно, чак лакейски към възрастния пиколо.

Веднъж в месеца, когато не беше на смяна, Пинокио се напиваше. И естествено, къде другаде, разбира се, че в барчето във фоайето на хотела. Тогава задължително компания му правеше началникът на охраната, който внимаваше наоколо да няма други хора от персонала. След третата чаша бръчките по лицето на Пинокио се разтваряха, очите му добиваха блясък. Той накланяше глава към песента, която се лееше от колоните и казваше:

– Нали знаеш, че текстът на тази песен е мой. Още в края на гимназията имах готова стихосбирка. Но тогава книги се издаваха трудно. Показах стиховете на един мой съученик, той ги хареса много. Той беше дете на активни борци. И само след половин година моята стихосбирка бързо-бързо излезе с неговото име на корицата. Той дойде при мен, закле ме да не го издавам. Каза, че направил това заради едно момиче. Аз си казах, какво пък, ще напиша нова стихосбирка. Тогава защо да не подаря тази на моя приятел. Но после стана тъй, че не написах повече нищо.

– Вече си готов. Хайде да си лягаш – каза началникът на охраната. Пинокио послушно се надигна и се отправи към стаята си. А началникът на охраната взе асансьора и се качи на последния етаж, където бяха покоите на собственика. Той го чакаше с нетърпение.

– Какво, пак същото ли?

– Пак същото.

– Полудял е. Нищо, ще му мине. Свободен си.

И пъхна няколко банкноти в джоба на бермудите му.

Когато остана сам, собственикът допи чашата и си наля нова. После отвори прозореца и вдъхна свежия нощен въздух. Поне от пет места околовръст, от по-близо и по-далеч, се носеше все онази песен – летният хит на годината.