На 1 август излиза от печат „Кълбовидна мълния“ – още една удивителна научнофантастична творба от китайския писател Лиу Цъсин, чиято трилогия „Земното минало“ пожъна грандиозен успех в цял свят. Преводът е дело на Васил Велчев. Художник на корицата е Живко Петров.

 

 

 

 

„Кълбовидна мълния“ (456 стр., цена: 26 лв., цена при предварителна поръчка: 19,50 лв.) е роман за последиците от сблъсъка между красотата на научните изследвания и неистовия стремеж към нови открития. След като на 14-ия му рожден ден родителите му са изпепелени от кълбовидна мълния, Чен решава да посвети живота си на изучаването на това загадъчно природно явление. Докато преследва мълнията и участва в опасни експерименти, Чен среща Дин И, физик, за когото моралът няма място в науката, и красивата Лин Юн, майор от китайската армия, която е обсебена от желанието да създаде идеалното оръжие. Тримата обединяват усилията си в опит да опознаят това, което изглежда непознаваемо. С присъщото си неудържимо въображение и с неоспоримите си научни знания Лиу Цъсин придава романова форма на най-дръзките идеи и хипотези от областта на физиката, като в същото време умело разнищва дилемите и противоречията, присъщи на реалния съвременен свят.

Нашумял с монументалната научнофантастична поредица „Земното минало“, китайският писател Лиу Цъсин (р. 1963 г.) израства във времената на Културната революция, описвани от мнозина негови съвременници като „епоха без книги“. Завършва хидроинженерство и работи по специалността си, преди да започне да пише през осемдесетте години на миналия век, повлиян от твърдата научна фантастика на Артър Кларк, но и от реализма на Лев Толстой. Рекордьор по получени награди „Галактика“, които отбелязват най-доброто в китайската фантастика, той придобива световна известност през 2015 г., когато става първият азиатски лауреат на „Хюго“, най-престижната награда за научнофантастична литература, присъдена му за първата част от трилогията „Земното минало“ – „Трите тела“. У нас са издадени и другите две части – „Тъмна гора“ и „Безсмъртната смърт“, като преводът на цялата поредица е дело на Стефан Русинов. Сборникът с новели „Странстващата Земя“ блести със своята оригиналност и носи почерка на автор с изумителна художествена визия и перспектива.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Лиу Цъсин – „Кълбовидна мълния“ (Откъс)

 

 

 

 

 

 

ПРЕЛЮДИЯ

 

 

 

 

Помнех само, че това беше рожденият ми ден, защото мама и тате запалиха свещите на тортата и тримата седнахме около четиринайсетте малки огнени езичета.

Тази нощ имаше такава буря, че изглеждаше сякаш в цялата вселена не е останало нищо друго освен резките припламвания на мълниите и нашата малка трапезария. Синкавите електрически експлозии караха дъжда да застива за миг, преди да го разцепят на капки, които образуваха сияещи кристални огърлици, увиснали между небето и земята. Порази ме следната мисъл: светът би бил очарователно място, ако този миг стане постоянен. Би могло да се ходи по окичените с кристали улици и отвсякъде да се чува мелодично звънтене. Винаги съм виждал света различен от начина, по който го виждаха останалите. Исках да променя света: това беше единственото, което знаех за себе си на тази възраст.

Бурята се беше разразила по-рано вечерта, като гърмежите и мълниите все повече зачестяваха. Отначало след всеки проблясък съзнанието ми съхраняваше образа на ефимерния кристален свят зад прозореца, докато напрегнато чаках тътена на гръмотевицата. Но после мълниите започнаха да проблясват толкова често, че вече не можех да определя коя от тях на кой гръм принадлежи.

В такава бурна нощ осъзнаваш каква ценност е семейството. Топлото лоно на дома те опиянява, когато си представяш ужаса, царящ във външния свят. Съчувстваш на бездомните, които са някъде навън, оставени на милостта на бурята и гръмотевиците. Иска ти се да отвориш прозореца, за да ги пуснеш вътре, но външният свят е толкова плашещ, че не би посмял да позволиш и на най-слабия студен полъх да проникне в топлото убежище.

– Ох, този живот – каза татко, отпивайки от питието си. И продължи, вглеждайки се в струпаните пламъчета на свещите: – Животът е толкова непредсказуем, всичко се определя от случайността. Както едно клонче, плаващо в поток, може да се закачи за някой камък или да попадне във водовъртеж…

– Той е твърде малък – рече мама. – Не ги разбира тези неща.

– Не е толкова малък! – отвърна татко. – Достатъчно голям е да научи истината за живота!

– Сякаш ти я знаеш – засмя се саркастично мама.

– Знам я. Разбира се, че я знам! – Татко си наля нова чаша, изпи я наполовина и се обърна към мен. – Всъщност, синко, не е никак трудно да имаш прекрасен живот. Слушай какво ти казвам. Избери сложен проблем от световен мащаб, за който ти трябват само лист и молив, като например хипотезата на Голдбах или последната теорема на Ферма, или чист философски въпрос, който не изисква дори лист и молив, като произхода на вселената, и след това се отдай на изчисления. Мисли само как да садиш, а не как да береш плодовете, и ако успееш да се съсредоточиш върху това, няма да забележиш как ще отмине животът ти. Ето това означава да се посветиш на нещо. Или другата крайност, единствената цел в живота ти да стане печеленето на пари. Да прекарваш цялото си време в мислене как да натрупаш пари, без да мислиш как да ги харчиш, когато най-накрая ги натрупаш, да се окажеш на смъртния си одър, да стискаш купчина златни монети като мосю Гранде и да мълвиш: „Това ме сгрява“. Ключът към прекрасния живот е да си обсебен от нещо. Да вземем например мен… – Татко посочи акварелите, разхвърляни из цялата стая. Те бяха изпълнени в строго традиционен стил, прецизно композирани, но лишени от всякакъв живец. Рисунките отразяваха мълниите отвън като блещукащи екрани. – Моята страст е живописта, макар да съзнавам, че от мен Ван Гог няма да излезе.

– Напълно вярно – рече замислено мама. – Идеалистите и циниците може да се съжаляват взаимно, но всъщност и едните, и другите са щастливи.

Обикновено напълно прагматични, тази вечер мама и татко се бяха превърнали във философи, сякаш празнувахме техните рождени дни.

– Мамо, не мърдай!

Изтръгнах побелял косъм от гъстата черна грива на майка ми. Само горната му половина беше бяла. Останалата част си оставаше черна.

Татко поднесе косъмчето към светлината и внимателно го изучи. Под светлината то сияеше като жицата на електрическа крушка.

– Доколкото знам, това е първото бяло косъмче в живота на майка ти. Или поне първото забелязано.

– Какво правите! – възкликна мама, ядосано оправяйки прическата си. – Като откъснеш един, израстват седем нови!

– Наистина ли? Е, такъв е животът – отвърна татко. След което посочи свещичките на тортата. – Предлагам ти да вземеш една от тези свещички и да я забиеш в дюна в пустинята. Ако няма вятър, може би ще успееш да я запалиш. После си тръгни. Какво ще почувстваш, когато гледаш огънчето отдалеч? Момчето ми, такъв е животът, крехък и несигурен, неспособен да издържи на напора на вятъра.

Известно време седяхме в мълчание, гледайки скупчените пламъчета, треперещи на фона на проблясващите зад прозореца синкави като лед мълнии. Изглеждаха като с мъка отглеждани от нас миниатюрни форми на живот.

Отвън проблесна особено ярка мълния.

Този път обаче тя мина през стената и се появи като дух от стара рисунка на карнавал на древногръцките богове. Беше с размерите на баскетболна топка и блестеше с мъгливо червено сияние. Носеше се изящно над главите ни, оставяйки след себе си тъмночервена следа. Траекторията ѝ беше хаотична и опашката ѝ описваше сложна фигура във въздуха. В полета си тя свистеше с нисък тон, пронизван от рязък висок вой, навяващ мисли за призрак, свирещ на флейта в някаква древна пустош.

Ужасена, мама се вкопчи с две ръце в татко – оглеждайки се назад, през целия си живот изпитвах тъга от този факт. Защото ако тя не беше направила това, може би днес поне единият от родителите ми щеше да е жив.

Кълбото продължаваше да се носи във въздуха, сякаш търсеше нещо. И най-накрая го намери. Увисна на половин метър над главата на татко и свистенето му стана плътно и насечено, подобно на горчив смях.

Виждах вътрешността на прозрачното червено сияние. Струваше ми се безкрайно дълбоко. Вътре в бездънната бездна сияеше синкав звезден куп, звездно поле, видяно от дух, носещ се през пространството със скорост, надхвърляща тази на светлината.

По-късно узнах, че плътността на вътрешната енергия на кълбовидната мълния може да достига от двайсет до трийсет хиляди джаула на кубически сантиметър – за сравнение, при тротила тя е само две хиляди джаула на кубически сантиметър. И макар че във вътрешността температурата може да надхвърля десет хиляди градуса, повърхността ѝ си остава студена.

Баща ми вдигна ръка, по-скоро за да защити главата си, отколкото за да докосне нещото. Протегнатата му ръка сякаш придоби притегателна сила, която привлече мълнията така, както устицата на листото поглъща капка роса.

Последва ослепително проблясване, съпроводено от оглушителен гръм, светът около мен се взриви.

Това, което видях, след като кратковременното заслепяване отмина, ще остане с мен до края на живота ми. Сякаш някой беше превключил света в графичен режим в оттенъците на сивото; телата на татко и мама бяха станали черно-бели. Или по-скоро сиво-бели, защото черният цвят беше резултат от сенките, хвърляни от светлината на лампата върху извивките и гънките на телата им. Цветът на мрамора. Ръката на татко си оставаше все така вдигната, а мама все така стискаше другата му длан с двете си ръце. Изглеждаше сякаш в двата чифта очи, взиращи се от вкаменените лица на тези две статуи, все още има живот.

Във въздуха се носеше странен мирис – по-късно научих, че е било миризмата на озон.

– Тате! – извиках.

Не последва отговор.

– Мамо! – извиках отново.

Не последва отговор.

Приближих се към двете статуи  – това беше най-ужасяващият момент в живота ми. По-рано всичките ми ужаси ми се явяваха предимно в сънищата ми. Бях избягвал нервния срив в света на кошмарите си, защото подсъзнанието ми продължаваше да е будно и подвикваше на съзнанието ми от един отдалечен ъгъл: „Това е сън!“. Но сега се налагаше този глас да крещи с всички сили, за да ме застави да се приближа към родителите си. Протегнах треперещата си ръка, за да докосна тялото на баща ми. Когато допрях сиво-бялата повърхност на рамото му, ми се стори сякаш прониквам през извънредно тънка и крехка черупка. Чух слаб трясък, като пръскането на чаша през зимата, когато в нея наливат вряла вода. Пред очите ми двете статуи се разпаднаха в миниатюрна лавина. Върху килима се образуваха две купчини бяла пепел – и това беше всичко, което остана от родителите ми.

Дървените столове, на които бяха седели, си стояха на мястото, покрити със слой пепел. Когато го забърсах, усетих, че повърхността е студена на допир.

Знаех, че в пещите на крематориумите телата се нагряват до две хиляди градуса по Фаренхайт в продължение на два часа, за да се превърнат в пепел. Значи това сега трябваше да е сън. Огледах се нефокусирано и видях дим, излизащ от библиотеката. Зад стъклената вратичка помещението беше запълнено с бял дим. Приближих се до нея и я отворих, димът се разсея. Около една трета от книгите се беше превърнала в пепел със същия цвят като двете купчини на килима, но върху самата библиотека нямаше никакви следи от огън. Това беше сън.

Видях струйка пара, излизаща от открехнатия хладилник. Отворих вратата му и установих, че замразената кокошка е напълно изпечена и от нея лъха апетитна миризма; скаридите и рибата също бяха опечени. Но компресорът си тракаше сякаш нищо не е било и по самия хладилник нямаше никакви повреди. Това беше сън.

Самият аз също се чувствах някак странно. Разкопчах куртката си и от тялото ми се посипа пепел. Долната ми риза беше изгоряла напълно, но куртката ми беше цяла и невредима – ето защо не бях забелязал нищо до момента. Проверих джобовете си и изгорих ръката си от някакъв предмет, който се оказа мобилният ми телефон, превърнал се в къс разтопена пластмаса. Това трябваше да е сън, много особен сън!

Вцепенено се върнах до стола си. Въпреки че оттам не се виждаха двете купчини върху килима от другата страна на масата, аз знаех, че са там. Бурята навън беше утихнала и мълниите проблясваха все по-рядко. Накрая спря и дъждът. После през един процеп в облаците прогледна луната, хвърляйки в прозореца неземна сребриста светлина. Аз продължавах да седя вцепенен, като в мъгла. В съзнанието ми светът беше престанал да съществува. Реех се в безкрайна пустота.

Не знам колко време мина, докато не ме пробудиха проникналите през прозореца лъчи на изгряващото слънце, но когато машинално се изправих, за да отида на училище, ми се наложи да опипвам наоколо, за да намеря чантата си и да отворя вратата – продължавах да се взирам в безкрайната пустота…

Една седмица по-късно, когато разсъдъкът ми си възвърна горе-долу нормалното състояние, първото нещо, за което си спомних, беше, че онази нощ беше рожденият ми ден. И си казах, че в тортата е трябвало да има само една свещичка – не, изобщо не е трябва- ло да има нито една, защото в онази нощ животът ми започна отново. Вече не бях същият човек като преди.

Както беше казал в последния миг от живота си татко, сега бях обсебен от нещо. Исках да опозная онзи прекрасен живот, който той беше описал.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

- За представяне на книгата по радио и телевизия – This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 -  This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it. (Николета Николова, 885 425 562)