Поздрав за юбилея ѝ
Какво ли е да израснеш в дома на Захари Жандов – бай Захари, както мнозина наричат баща ѝ – знакова фигура на българското кино и на бохемска София. А майка ѝ Иванка Акрабова-Жандова е международно ценена изследователка и археоложка в областта на медиевистиката. Според Елена Жандова именно майка ѝ е дала първоначалния импулс на баща ѝ да тръгне към филма „Боянският майстор“ – майка ѝ е и автор на книгата „Боянската църква“.
Захари Жандов снима само „истории, в които е влюбен“. И в това дъщерята прилича и на баща си, и на майка си, отдадени докрай на това, което истински ги вълнува. Домът им е широко отворен за хора на изкуството. Актьори, художници, композитори, кинаджии са чести гости там – Вера Недкова и Бенчо Обрешков, Любомир Пипков и Константин Илиев, Лео Конфорти и Катя Паскалева, Лазар Николов и Милчо Левиев…
С Милчо Левиев се чуваха често по телефона, докато Елена живееше в Ню Йорк, на Атлантическия океан, а той на Тихия. Срещали сме се с Елена в различни градове по света – в София, в Ню Йорк, в Бостън… В приятелството си тя е щедра. Елена е от хората, които много получават, но и много дават. Дружбата ѝ с Марта Коание, дългогодишна президентка на световната организация Международен театрален институт, допринася за развитието на българо-американските театрални отношения. И до днес Елена е благодарна на актьора Любомир Кабакчиев, тогава председател на Съюза на артистите в България, чието писмо бележи началото на това приятелство.
На пръв поглед Елена Жандова прави своите професионални избори импулсивно, но при вглеждане се разбира, че двигател при нея е интересът ѝ към различното, непознатото, експерименталното. Още от ученичка е увлечена по свободните и импровизационни танци. Учи пластика и танц в стила на Айседора Дънкан при Ярмила Менцлова – хореографка и педагожка с успехи и по европейските сцени. Красива, пластична, със съвременно излъчване – така помнят Елена Жандова първите ѝ зрители.
След като завършва ВИТИЗ с класа на Моис Бениеш и Апостол Карамитев, тя отива с група колеги първо в театъра в Сливен, а след това играе в Благоевград, Димитровград и Ямбол.
„Здравей и сбогом“ от Атол Фюгард, ДТ Благоевград и Театър 199, реж. Ана Драганова.
Участват Елена Жандова и Филип Трифонов
Знакова за кариерата ѝ става постановката в Благоевградския драматичен театър, когато я канят за ролята на Хестер Смит в „Здравей и сбогом“ на Атол Фюгард. Елена вече е напуснала театъра, но много харесва текста на южноафриканския драматург. Режисьор е Ана Драганова, а сценограф – Георги Ножаров. В ролята на Джони Смит ѝ партнира съвсем младият тогава Филип Трифонов. Успехът е категоричен и заглавието става част от афиша на Театър 199, където се играе с успех от ноември 1976 г.
Следват нови роли, аплодисменти, приятелства, а междувременно – невероятни срещи в Париж. През 1980 г. Елена се озовава в Ню Йорк и оттук насетне дълги години от живота ѝ са свързани с едни от най-авангардните театрални трупи. Още в първите дни след пристигането ѝ като своеобразен мост между минало и настояще е срещата ѝ с Атол Фюгард, провъзгласен само след няколко години за „най-великия действащ драматург в англоезичния свят“ (сп. „Тайм“, 1985). Всъщност мнозина от тези, с които тя работи тогава, днес вече са в театралните енциклопедии.
През уъркшопове Елена се запознава с метода на знаменития „Ливинг Тиатър“, основан от Джудит Малина и Джулиан Бек – пионери през 50-те и началото на 60-те години на миналия век в неконвенционалното представяне на текстовете на Пол Гудман и Гъртруд Стайн, на Кокто, Брехт и Пирандело. След появата на спектакли като „Връзката“ от Джак Гилбърт интересът към „Ливинг Тиатър“ изключително нараства в театралния свят, а те не спират да се променят, като създават серия спектакли в нетрадиционни пространства – от затвори до заводи. Когато през 80-те години трупата се завръща отново към спектакли в театрално пространство, Елена Жандова се присъединява към нея. Тя се включва в процеса по разработване на нови актьорски техники, които дават възможност и на публиката да репетира с трупата, а след това да се включва в действието на сцената. „Имах жесток късмет. Взеха ме в постановка. Партнирах си с Джудит Малина в спектакъл, на който тя беше режисьор“ – казва Елена. А от своя страна Джудит Малина пише през 2001 г.: „Ha моята мила Елена Жандова, от която се възхищавам – която ме вдъхновява и която oбичам“.
На сайта на „Ливинг Тиатър“ може да се проследи работата на Елена Жандова в спектакли, режисирани от Джудит Малина и Ханън Резников като: The Tablets („Клинописните плочки“) по стиховете на Арман Швернер, които претендират, че реконструират шумеро-акадските надписи. Идеята на режисьора Ханън Резников е чрез ритмичен и музикално изграден текст и движение актьорите да четат скритите смисли на клинописните знаци върху шумерските плочки. Следва I and I („Аз и Аз“) по текста на германската поетеса Елзе Ласкер-Шюлер, която през темата за Фауст разкрива ярките си хуманистични възгледи. В кабарето на ада идват нацистите, за да молят Мефистофел за петрол. Някак познато звучи и днес. Уви! Елена участва и в колективни творби, с които театърът пътува из различни европейски страни, а режисьорската ѝ работа върху експресионистичната пиеса Humanity („Хората“/Die Menschen, 1918) от Валтер Хазенклевер (съвместно с Мартин Рекхауз) е рецензирана от „Ню Йорк Таймс“ (5 юни 1991). Според Елена Жандова възможността да работиш в паралелни проекти, да имаш свободата да избираш внася „живителни сокове в работата на трупата“.
При Елена постоянно текат паралелни сюжети. Още в началото, през 1981 г. Карло Алтомаре и Мари Крап, дългогодишни членове на „Ливинг Тиатър“, решават да основат своя алтернативна театрална трупа. Елена Жандова е сред съоснователите с още седем колеги. И се ражда The Alchemical Theatre, който става важна част от независимата нюйоркската арт сцена на Ийст Вилидж. Идеята на тази автономна структура е не само да се създаде пространство за собствени продукции, а и да се споделя с други артисти. През годините около трупата се формира група зрители, които продължават диалога с актьорите и след края на представленията, в този смисъл театърът се развива не само като културна, а и като социална общност. Сред първите постановки, които определят лицето му, е There Is No More Firmament („Няма вече небосвод“) от Антонен Арто (Pour en finir avec le jugement de dieu/„За да приключим с Божия съд“, радиотворба на Арто, записана през 1947 г.). Важен за етапа спектакъл е и Pure War. The Madness of the Day („Чиста война. Лудостта на деня“) – размисъл за скоростта на човешката история и повтарящите се катастрофи, провокиран от текстове на Пол Вирилио и Морис Бланшо. Сценографията е създадена от скулптора Михаил Симеонов, който още от началото на 70-те живее и работи в Ню Йорк.
В края на 90-те Мартин Рекхауз и Джесика Слоут от The Alchemical Theatre създават Loretta Auditorium – нова театрална компания, която развива театралния експериментален език на ръба на ХХ и ХХІ век. Елена Жандова е в екипа, който чрез артистични провокации и нововъведения преосмисля общоприетите норми в театъра и обществото.
Специално за нея Ник Маркович пише и поставя „Неподвижна звезда“ като във фокуса на спектакъла е образът на Марлене Дитрих. Представлението се играе с успех на авторитетната експериментална сцена на La MaMa в Ню Йорк и гастролира през 1997 г. в Кьолн.
Всички проекти на Елена са нови срещи не само с писатели, художници, поети, режисьори, а и с нови зрители – едно от преимуществата на творческия живот на културния номад. Елена, като повечето артисти от алтернативните сцени, не само играе, а преподава, продължава и да поставя – сред спектаклите ѝ с екипа на Loretta Auditorium е и „Курва в изгнание“ на Джесика Слоут (Theatre Four the New City, 2004).
Факсимиле. „Ha моята мила Елена Жандова, от която се възхищавам – която
ме вдъхновява и която обичам.“ Джудит, март 2011
Като се завръща в България, Елена Жандова променя приоритетите си. Решава да продължи делото на майка си по подредбата на семейния архив, в който всяка бележка, всяка снимка е история. Да започнем от едната ѝ баба, на която Елена Жандова е кръстена, Елена Хранова – актриса с десетки театрални и филмови роли, сред които и в „Земя“ на Захари Жандов. А баба ѝ по майчина линия е Люба Акрабова – преподавателка в Дойче шуле и внучка на Петър Шилев, активен участник в Съединението на Източна Румелия с Княжество България, автор на книга „Спомени за Съединението“.
Какво е да живееш в дом, населен с толкова спомени за разговори, импровизации, наздравици и песни – дом, в който и стените говорят… Да оживиш миналото е труден, но вдъхновяващ проект. Преоткриваш не само историята на близките си, а и дописваш страници от културната история на България.
Спирам дотук, но ще продължа да проследявам факти от театралния път на актрисата Елена Жандова, която разказва от първо лице за американския театрален авангард от втората половина на миналия век до началото на новото столетие.
