Времето, в което живеем, е динамично, белязано от знаците на ескалиращи промени. Технологиите изпреварват нашата способност да ги обмислим, политическите кризи се разрастват една след друга, а вътрешната ни увереност все по-трудно се захранва с надеждата, че утре ще е по-добре от днес.
Достатъчно е човек да прегледа заглавията в медиите, да се вслуша в разговорите между познати или съвсем целенасочено да се вгледа в лицата на хората, с които се разминава по улицата. Нещо се случва, нещо витае във въздуха като нескрита възбуда, усещане за тревога, плашеща несигурност, а от това състояние сякаш няма ясен изход.
Всекидневието носи тежестта на агресивен, разнороден и често токсично вреден шум. Социалните мрежи фалшифицират новини, протестите ескалират в хаос, а между противоречивите послания е трудно да различим истината от манипулацията. И някак съвсем естествено в съзнанието ми изплува една известна мисъл: „Проклятие е да живееш в интересни времена“.
На този особен фон на непрекъснато говорене, българската художествена сцена, изглежда, предпочита тишината. Съвременното изкуство у нас рядко „крещи“, когато става дума за политика. Но може би именно тази аполитичност отразява друга особеност на времето ни – премълчано, шепнещо, изпълнено с неотразени конфликти. Настоящият текст се стреми да разгледа динамиките между видимото и невидимото, между ангажираност и неутралност в политически ангажираното изкуство на младото поколение творци.
Всяко изкуство е политическо, защото разполага реалността по нов начин. Нито едно произведение не съществува изолирано от социалния, културния и политическия контекст, в който е създадено. Жак Рансиер в „Политика на естетиката“ отбелязва, че изкуството не е политическо, защото артикулира политически послания, а защото пренарежда разпределението на сетивното. Тоест, всяка художествена намеса е вече форма на политическа позиция, независимо дали съзнателно го цели, или не. Въпросът не е дали, а как е политическо българското изкуство днес и защо то говори чрез мълчание.
Да, всяко изкуство е политическо, но някои творби са по-политически, ако мога да си позволя да перифразирам Оруел. Нека поговорим за онези автори, които превръщат творчеството си в конкретен коментар на напрегнатата политическа ситуация у нас.
Като човек, емоционално и професионално ангажиран с проблемите на българско изкуство от 90-те, неизбежно правя сравнение. Автори като Правдолюб Иванов, Лъчезар Бояджиев, Красимир Терзиев, Недко Солаков и Иван Мудов са сред онези, които оставят трайна следа в родното ни творчество със своите политически творби, ориентирани както към травмите на социализма, така и към парадоксите и проблемите на демокрацията. Но днес, когато светът, а и България са разтърсвани от конфликти, кризи и противоречиви възгледи, къде са гласовете от моето поколение, родено по време на прехода?
Последната година бе белязана от огромно напрежение както отвъд границите ни, така и в собствената ни социална тъкан. Няма как да не се запитаме дали и как се отразяват тези сложни процеси на родната художествена сцена? Присъстват ли всички тези трусове в работите на младите творци?
Поколението артисти, родени след 90-те, рядко демонстрира пряка политическа ангажираност, въпреки че социалната тематика е все по-често срещана. В статията „Никога не сме били (твърде) политически или социално ангажирани“ Владия Михайлова посочва, че българското изкуство и до днес остава по-скоро „кротко“ – „художниците рядко заемат остро критични позиции или пък инициират акции и платформи“.[1] Години след тази публикация твърдението е все така валидно. Причините са комплексни. Това поколение не е живяло по време на социализма и не е свидетел на политически репресии от първо лице. Протестите от последните две десетилетия, макар значими, невинаги се превръщат в лична травма или двигател за артистичен коментар. Идеологиите – ляво, дясно, център – изглеждат изчерпани. Съвременните автори все по-често се вглъбяват в интимното и субективното си преживяване. Днес мотивацията за създаване на политическо изкуство не е с такава интензивност, както при поколението артисти, които работеха активно през 90-те години на ХХ век. След десетилетия идеологическо противопоставяне, тоталитарен режим, Студена война и революционни движения е възможно младото поколение автори да възприема политическите идеологии като изчерпани. Теми като идентичност, неравенство, права, негативни климатични промени, миграция и други заместват директните критики към локалната власт или структурата на държавата.
Глобалните конфликти като тези между Русия и Украйна, между Палестина и Израел резонират в творческите търсения на младите автори, като провокират нови форми на художествен отговор. Теми за правата на жените са изключително популярни, проявявайки се често в изложбите, които имат за цел да бъдат политически ориентирани. Това са важни въпроси, но същевременно достатъчно неутрални и дори клиширани, за да са безопасни и „удобни“. Те са комфортно припознаване на политическата тематика, без да изискват от автора директна критика на конкретни проблеми или задълбочено проучване. В резултат родните скандали и социални трусове често остават извън фокуса на авторския труд по една или друга обективна или субективна причина.
През последните месеци се организираха изложби, ангажирани с политическата и социалната ситуация в България и извън нея, което е обнадеждаващо. Въпреки това немалка част от проектите трудно се вписват в конкретния контекст. Темите често са глобални, произведенията притежават силно визуално присъствие, но това още по-осезаемо води до усещането за липса на връзка с българската действителност.
Изложбата „Нейните отровни двойници: Watch your feed!“, представена в Гьоте-институт между 25 март и 30 април 2025 г., с куратори Филип Стоилов и София Грънчарова е един от запомнящите се скорошни проекти. Темата за пропагандата, фалшивите новини и дезинформацията в социалните мрежи безспорно предизвика широк обществен и медиен интерес. Малко от представените произведения засягат България конкретно, а тези от тях, които все пак припознават локалния контекст, са по-скоро насочени към „патриотарството“. Въпреки това „новият патриотизъм“ е един от най-сериозните симптоми на нашето съвремие, а тук той намира интелигентен отзвук в кураторската идея и артистичните жестове. Ангажираността в изложбата безспорно присъства, но тя избягва пряко назоваване на властови структури, конкретни събития, ситуации или публични личности, нещо, което е отличителна черта на художествените практики от 90-те и началото на XXI век. Този коментар не цели да подложи на критика една успешно реализирана, съдържателна изложба, а по-скоро да анализира и очертае по-широкия характер на съвременната сцена.
Кураторската концепция засяга особено значим аспект от съвременния социален и политически контекст, а именно феномена на хибридната война и ерозиралите граници между факт и манипулация в условията на обществено напрежение. Сред силните произведения в изложбата се откроява инсталацията на Яница Фендулова, която поставя зрителите в пряк физически и емоционален контакт с темата. Всеки съзерцаващ творбата трябва да стъпва върху гилзи, чието леко, но зловещо дрънчене изпълва залата с тягостен резонанс.
Инсталацията от „кирливи ризи“ на Слава Джордж се откроява като елегантно поднесен и ясно разпознаваем символ на „нечистото“ в политиката и обществения живот, носещ критичен заряд към статуквото. В същото време Кирил Буховски се завръща към медията на рисунката, интерпретирайки един и същи образ през мийм културата на милениъл поколението и разнообразните форми на пропаганда.
Детайл от Dis/Voiced (2025) на Ивайло Саралийски, фотография Елица Стоименова, The Artist At Play
Следвайки тази тема, последното издание за сезона на The Artist At Play предлага възможност за радикално конкретна политическа изложба в рамките на експерименталния формат на платформата, който поставя предизвикателства пред младите артисти, но и създава общност помежду им. Проектът се реализира само за една вечер, на 10 юни 2025 г., в пространството на „Бобина“. Участниците са 12 автори, които имат опит в социални теми, но рядко работят с конкретиката на българската политическа действителност. Така, като куратор, в мен се зароди идеята за A/Polotical, изложба, която е с акцент върху липсващата локална перспектива или по-скоро върху необходимостта от такава в контекста на глобализираните артистични реакции.
Процесът на осъществяване на изложбата бе продължителен и многопластов, а първата стъпка бе преодоляването на склонността към неясен, обобщен изказ в артистичните подходи. Началните идеи на някои от участващите артисти бяха насочени към познати и широко разпознаваеми теми, които не изискват задълбочено проучване, като „мачовщината“ на българския мъж, стереотипа на Бай Ганьо или предизвикателствата пред ЛГБТИ общността. Поради това самообразоването за актуалната местна политика, от която да се заемат идеи за творческа изява, залегна като начална подготовка на изложбата, а и ключов фактор извън нея. В много случаи интересът и познанията в тази област липсват при младите художници, което прави отразяването ѝ невъзможно. Как говорим за теми, с които не сме наясно? Как да бъдем актуални, без да следим случващото се в държавата и извън нея? Как да открием проблемите и първопричините им, без да сме активни в собственото си информиране? Тези реторични въпроси изплуваха в процеса на работа и продължиха да витаят помежду ни дълго след това.
Чуждестранен артист, който участва в проекта, но предпочете да остане анонимен в този текст, сподели с изненада, че не възприема куиър общността у нас като носител на самостоятелна, локално обособена култура. Наблюденията му сочат, че темите, които я вълнуват, често отразяват тези на западния дискурс – Доналд Тръмп, Илон Мъск, нарушаването на човешките права в САЩ и феноменът на „бялата привилегия“. А в действителност тук са налични много проблеми, но те са значително по-различни и от съвсем друго естество. До голяма степен това се отразява и на изкуството – младите артисти предпочитат да се концентрират върху нещо далечно, отколкото върху казус от собственото им всекидневие.
Тук се очертава важна граница не толкова между чуждестранно и родно, а между глобално и локално. За да я разберем, трябва да отчетем контекста, в който работи всяко поколение артисти. По-възрастното поколение излиза от културната и политическа затвореност на социализма с усещането за пропуснато време и с жаждата да навакса. „Изведнъж се оказа, че това, което се смяташе за важно тук, е просто смешно за ония „оттатък“, а тяхното е за нас чуждо, заплашително, непонятно“[2], както споделя проф. Свилен Стефанов. Новият свят е непозната територия, която тепърва трябва да се опознае.
Същият този свят е вече даденост за младото поколение. То израсна с глобалността, достъпна чрез екрани и потоци от информация. Онлайн пространствата, дори в „най-архаичните“ им и ранни форми, отвориха съзнанието ни към световните теми, много преди те да се окажат на дневен ред у нас. Така глобалното става не просто достъпно, а естетически по-привлекателно и политически по-мотивиращо от българската действителност, която често изглежда хаотична, компрометирана и безнадеждна в своите цикли.
Тази промяна в мащабното възприятие води до реална трансформация в интересите и артистичната насоченост. Българските проблеми като социална несправедливост, корупция, липса на реформи, започват да изглеждат банални, второстепенни за художествена интерпретация. Те са дребни и някак почти винаги хумористични в своята абсурдност (която впрочем заедно с иронията се оказва основен похват за политичност при младите артисти). Разликата е в мащабите, които вече са значително осезаеми. Родните проблеми се оказват малки и незначителни, изправени пред глобалните заплахи. Апатията към местната политика, разпадът на публичния разговор и подмяната на критичното мислене с идеологически шаблони се пренасят и в изкуството.
Темата преминава отвъд идеята за „локално и глобално“. Негативните конотации, които неизбежно се натрупват около съпоставките „наше“ и „чуждо“, „тук“ и „там“, допълнително усложняват проблема. Те не са нито нови, нито ограничени до конкретно поколение, а по-скоро се вписват в особена културна чувствителност спрямо „нашето“, което се оказва компрометирано. В този контекст могат да бъдат намерени основите на артистичния интерес към „кич“ културата и естетиката на „патриотарството“. Те са контрапункт на вид локална травма, която бива преодолявана чрез пародия и самоирония. Работи като „Кристо е наш“ (2015) на Алла Георгиева, „Влакът се движи с години закъснение“ (2023) на Мартина Вачева или „Автентичен мъжки костюм, Бургас, XXI век“ (2022) на Филип Бояджиев използват езика на клишето, за да го подкопаят отвътре. Те не се опитват да скрият противоречията в локалната идентичност, а я иронизират. Този вид творби създават пространство за ново мислене спрямо познатото, в което маргиналното и абсурдното са водещи.
Алла Георгиева, „Кристо е наш“, 2015 г.
Нека отново се върнем към темата за мащабите в търсенията на авторите. Рядко виждаме ангажирани творби, които препращат директно към местен казус, институция, закон, личност. Същевременно виждаме обръщане към глобални тревоги, които не изискват същата степен на конкретизация, лична отговорност или самообразоване. Именно тук се намесва ролята на куратора като механизъм за прокарването на проблематика, която рискува да бъде игнорирана. Той не трябва да наложи тема, а да създаде условия, в които артистите да преосмислят собствената си позиция спрямо мястото, в което живеят – нелека задача, която засяга удобството и чувството им за сигурност. Това бе широко дискутиран проблем между младите творци по време на лекцията „Когато кураторството е насочвано от цензурата“[3] на гръцката кураторка Дафни Витали – за страха от агресивни реакции, омразата онлайн, вандалството и т.н. По време на разговора бе повдигнат въпросът колко реална е тази заплаха, имайки предвид отзвука на артистичната сцена върху широката публика, която би прибягнала до такива действия. Действително няма как реалните проявления на този страх да бъдат измерени, но кураторът би следвало да се намеси като медиатор, който да поощри смелостта за сметка на страха и тишината. И все пак конкретизацията не трябва да бъде възприемана като ограничение, а като възможност да бъде открито универсалното в частното, да бъдат вписани локалните болки в глобални наративи, но без да бъдат обезличавани.
Друго голямо предизвикателство пред авторите в проекта A/Political бе реализирането на темата в адекватен материален език. Някои от участниците споделят, че са имали редица идеи за навременни и ангажирани политически творби, но едва сега попадат на проект, който не само ги насърчава да ги осъществят, а и им дава свободата да назоват конкретни имена, събития и проблеми. Творбите не просто регистрират симптомите на една разпадаща се публична сфера – те търсят език, чрез който артистичният глас да стане част от обществения разговор. Изложбата е жест на настойчиво присъствие и опит за премахване на „A“ от аполитичен. Най-същественото е, че целият процес хвърля светлина върху симптомите на отсъстващия политически интерес на съвременната арт сцена, а именно затруднено разпознаване на локални проблеми, недостатъчна информираност, фокус върху чуждестранни политики за сметка на родния контекст и недостиг на проекти, които да насърчават подобен тип ангажираност и творческа бдителност.
На фона на общата липса на конкретика е важно да се обърне внимание на младите автори, които все пак дръзват да назовават болезнените теми от българската действителност. Творци от новото артистично поколение като Аарон Рот назовават конкретни проблеми и публични личности. В същото време артисти като Мартина Вачева и Филип Бояджиев избират по-алегоричен подход, разкривайки обобщени образи на социалните напрежения и конфликти на съвремието.
Красимира Буцева, „Картография на отсъствието“, 2025 г., фотография ИСИ-София
Една авторка избира да създаде контрапункт на доминиращата аполитичност не чрез директна провокация, а чрез поглед към миналото, белязано от травми. В Института за съвременно изкуство беше представена изложбата „Картография на отсъствието“ на Красимира Буцева. Проектът деликатно, но настойчиво изследва паметта, липсата и невидимото в историческите пластове. Вярна на търсенията си, тя се завръща към темата за концлагера „Белене“ чрез концепцията за „лошите изображения“ от Хито Щайерл, Тина Кампт и Ейал Уейзман. Фрагментарният характер и неяснотата на изложените кадри успяват да пресъздадат усещане за напрежение, изразяващо се в тиха тревожност, породена от асоциации, свързани с места, време и травми, дълбоко вкоренени в историческата памет на българското общество. Страници от лични дневници и тетрадки, снимки на предмети и други свидетелства изграждат личен архив на болката, която остава неизказана и извън публичното. Именно опитът за нейното изговаряне определя артистичния акт на Красимира Буцева като значим. Нейното участие в проекти като „Съседите“ я определя като една от водещите фигури сред политически ангажираните автори на новата генерация.
Кое е общото между трите проекта? Неформално става дума за съпротива срещу пропагандата и усилие за извеждане на повърхността на историческата истина. Всички тези проекти са знак за формираща се активност сред младите творци. Макар и плаха, тя е обещаваща стъпка към по-осъзната гражданска позиция, интерпретирана в изкуството. Проекти като „Отломки от един следобед“ и „Художникът гражданин“ на фондация „Изкуство – Дела и Документи“, по-конкретно лекцията „Художникът като гражданин“ на Светлана Куюмджиева, са прекрасен пример за постепенна активизация на усилията за създаване на изложби и други събития, които открито се ангажират с българския политически контекст.
Нуждата от ясно заявена позиция и отзвук в многообразието от съвременни медии днес са по-належащи от всякога. Запазването на удобен неутралитет или уютно припознаване единствено в глобалните теми вече не е достатъчно. Артистичната общност постепенно започва да усеща това като съдбоносно призвание, не като натиск вследствие на формулирана критика. Дали тази зараждаща се изострена чувствителност ще се превърне в трайна тенденция, или ще остане като мимолетна и колеблива реакция, предстои да видим.
[1] МИХАЙЛОВА 2019. Михайлова, Владия. Никога не сме били (твърде) политически или социално ангажирани. В: Open Art Files. https://openartfiles.bg/bg/topics/3086-we-have-never-been-too-politically-or-socially-engaged.
[2] ПЕНКОВА 2021. Пенкова, Галя. Ексцентрично желание – да нариташ културата. Със Свилен Стефанов разговаря Галя Пенкова. В: Литературен вестник, бр. 27 (468)
https://www.slovo.bg/old/litforum/127/sstef.htm.
[3] Организирана от фондация „Изкуство – Дела и Документи“ и „Източнобалкански институт за изкуство и архитектура“.
