ИВАН ВЪРБАНОВ

Навръх празника на Св. Йоан Кръстител – 29 август, даровитият композитор Румен Бояджиев – син обяви, че е завършил най-новата си творба: „Концерт за обой и оркестър – 2025“. В социалните медии написа:
„С Божията помощ дано някой ден прозвучи със същата любов, с която е написан! Дано все още има такива времена!“. Потърсихме го, за да го поздравим – на първо място. И, за да поговорим – за творбата, за съкровения процес по създаването на всяка негова авторска музика, за предизвикателствата пред младите творци днес, за необходимостта от решителни действия и промени, които да отворят пътя на съвременните даровити създатели на българска култура, за да достигнат безпрепятствено до публиката въпреки системата и нейните бариери.

– Маестро, здравейте! Поздравления за завършването на най-новото Ви произведение – „Концерт за обой и оркестър“. Как дойде идеята да напишете творба точно за обой?
– За този инструмент се пише рядко, защото е много труден и специфичен. За съжаление много малко инструменталисти останаха в България, които да се занимават професионално и отдадено, което считам за проблем. Защото у нас намаляват под критичния минимум обоистите. Като цяло произведенията за обой са изключително малко на брой, не са писани много произведения за този инструмент. Отдавна имах план да направя един такъв концерт. Много ме вдъхнови моят колега от Музикалния театър – Калин Панайотов, с когото работим от доста години. Това лято дойде вдъхновението. Написах го буквално за 15 дни! Това е най-бързо създаденото ми произведение.

– Какво следва, за да чуем написаното от Вас в концертната зала?
– Оттук нататък ще се борим за неговата реализация! За съжаление оркестрите в България станаха много трудно достъпни. Би трябвало да подкрепят българската музика, да я реализират и да я представят на публиката, за да може ТЯ да реши кое произведение ще остане във времето, да даде своята благословия. Те (българските оркестри – бел. ред.) абсолютно затвориха вратата за съвременните български творци. Считам, че това е много недалновидно и необяснимо за мен като стратегия. За да се реализира една такава творба сега, започва едно ходене по мъките, чакане на благоволението на директори, администратори, всякакви хора, които нямат нищо общо с музиката.

– В Министерство на културата има специални сесии, които са предназначени да предоставят финансова подкрепа за създаване и реализация на нови музикални произведения. Това е добър инструментариум за финансиране, който да подпомогне реализацията.
– Целият проблем идва от политиката на директорите и тези делегирани бюджети. Всичко се превръща в една машина за предъвкване на вече сдъвканото на западната сцена. Българските творци нямат абсолютно никакъв шанс, което за мен е странно. Не разбирам защо трябва да завися от един администратор и директор. Според философията и принципите на Стратегията за развитие и опазване на българската култура и на българските творци това е недопустимо. Основна вина за този проблем има Министерство на културата. Има произведения, които не се изпълняват повече от един път или не се изпълняват изобщо. И не се дава никакъв шанс публиката да ги чуе, защото единственият критерий, който може да определи дали едно произведение да съществува в историята или не – това е публиката. А за да може да се случи това нещо, публиката трябва да има достъп до него. Така че аз изпитвам страхотно разочарование в този контекст. Българските композитори сякаш са премазани, на дъното са. Те не съществуват за системата и за администраторите. Аз никога няма да забравя една директорка на културен институт, която изказа скандалната формула, че “български композитор е равно на празни зали”, тоест, равно на финансови загуби. Нейната формула беше това. Колкото до субсидиите от Министерството или Фонд „Култура“ – да, възможно е да се преодолее комисията, която оценява проектите, но това, че получаваш финансова подкрепа за създаване – още не означава придобиване на публичност и присъствие на създаденото произведение в репертоарните планове на оркестрите. Насърчаването на големите изпълнителски състави да включват съвременна българска музика в програмите си е от най-голямо значение според мен.

– Стряскаща картина обрисувахте, която буди много въпроси и размисли. Но, нека ви върна още малко към Концерта за обой и оркестър, нека дадем още малко подробности за него – като дължина времево, като обем, структура и т.н.
– Да, да! Концертът е с дължина 20 минути, двучастен. Той съдържа характерни елементи от американската симфонична музика, български фолклор, дори има на места и леко джазови моменти. Направен е с едно свежо и оптимистично отношение, защото самият инструмент – обоят, е светъл като характеристика, като тембър. Но по принцип си е издържан в стила на съвременната класическа музика.

– Любопитно е като процес как композирате: чувате музиката в главата си, или имате някаква музикална идея, която сядате и я развивате? Как се случва създаването на Вашата музика? Излива се изцяло, сякаш се даунлоудва информация или е процес на премисляне, редакции, промени, аранжировки?
– Аз не ползвам компютър и никакви помощни средства. Абсолютно цялата музика я чувам в главата си! За онова, което не съм сигурен, че го чувам правилно – ползвам пианото, за да сверя частично нещо – но, до там. През по-голямата част от времето работя на тишина и чувам всичко в главата си, включително и когато правя оркестрацията за голям оркестър аз не ползвам пиано. Трябва ми само пълна тишина и записвам всичко онова, което чувам. После, когато чуя някаква пре-версия или демо вече от преписаните ноти на компютър, за да сверя какво съм направил, то с радост мога да споделя, че 99% от онова, което е било в главата ми е и в реалността. Затова много рядко правя редакции, поправки. Чисто технически нещо, ако е необходимо – да, но частично. Винаги използвам вътрешния си слух. Представям си произведението на цяло, както би звучало в концертната зала. Виждам всичко – цялата атмосфера, оркестъра, официалните костюми, солиста, който излиза. И го чувам … как започва, как върви, как се случва. Все едно гледам филм.

– Уникална дарба и невероятно преживяване! Добре, но по отношение на такива творци като Вас, които сте единици (като потенциал, заложби, подготовка, можене, талант, дарование): не трябва ли държавата да ги пази, да се грижи за тях, да ги поощрява, да ги развива, да ги съхранява, да бди над Вас по всякакъв начин, за да създавате своите произведения, а не да бъдат сякаш захвърлени на арената на нескончаемите битки с проблеми, предизвикателства, в суровите реалии и подложени на ударите и пресата на оцеляването. Не трябва ли държавата да показва своето специално отношение към създателите на култура и изкуство от най-висок ранг: композитори, поети, писатели, художници и т.н., като приоритет от най-високо ниво за нацията и страната ни?
– Аз съм много краен и ще кажа, че не само, че държавата НЕ ни помага, а моето усещане е, че държавата абсолютно целенасочено ни унищожава с всяко едно действие, всеки Божи ден! Това да стоиш и да се бориш, и да усещаш, че най-големият ти враг е собствената ти Родина …, такова унижение и дъно не съм си представял, че ще видя и понеса, че ще живея в такава епоха.

– Кое е най-разочароващото, най-обезсърчаващото като творец, онова, за което най-силно Ви боли, за да изречете тези думи?
– Липсата на национална културна стратегия и политика относно развитието на българските творци. И най-вече безконтролните права, които се дадоха на директорите на държавните културни институти, които с публични средства ги превръщат в частни фирми. И българските творци изобщо не са включени в техния свят. За мен това е абсолютно престъпление, което трябва да бъде прекратено с драстични резки действия и средства. Смятам, че Министерство на културата трябва да предприеме решителни крачки, за да си върне контрола върху директорите на културните институти и да наложи, ако трябва със закон или нормативна уредба, да се възвърне подкрепата за българските творци! Защото явно доброволно няма да стане! Ние трябва да имаме собствена култура, да я развиваме, да обучаваме млади хора и те да имат възможност за реализация, а не да бягат навън, за да могат да свирят, композират или да съществуват като творци.

– Подкрепям напълно това, което казвате. И бих си позволил да допълня, че е много дразнещо това монополизиране на държавни културни институти от така наречени несменяеми директори, които се превръщат в императори на тези институти. Но тази тенденция е структурирана и подкрепяна от цял архитектурен алгоритъм на всякакви нива във времето. Защото, когато няма желание да има ревизия, промени и преосмисляне, смени – на хора, на посоки, на тенденции, то това не би могло да се случи. И така цели десетилетия във времето!
Високо ценя онова, което правите и създавате. Помня оркестрациите, които направихте за концерта и празниците на 80-годишнината на Радиото – красива, многопластова, вълнуваща, експресивна музика, която докосва и се помни. Тук веднага трябва да добавим и нещата, които правите в Музикалния театър. Творци от Вашия ранг, от Вашето поколение, днес нямаме много, единици сте. Ярки творци, които се защитават с работата си! И да, трябва да Ви чуваме по-често и публично! Затова Ви даваме думата, за да изразите своята позиция и мисли!
Кои от нещата, които създадохте през последните години Ви носят най-голямо удовлетворение, и считате, че са високо стойностни и се гордеете с тях?
– Истината е, че аз се радвам на всяко едно ново произведение. Все едно ми се е родило още едно дете. Гордея се с тях! Нека кажа, че аз съм много скромен човек и нямам големи претенции за себе си, знам си мястото, зная колко много още имам да уча. Посвещавам времето си непрекъснато на това да се развивам. Колкото и да е халтураджийска и просташка обстановката около нас, ние трябва да се развиваме – като личности, като творци, като хора, като интелект и все повече и повече да работим върху себе си.

>>> На снимката: с режисьора Александър Мутафчийски>>>

Мога да посоча това, с което се гордея сега, в последния период – това е тази детска пиеса „Славеят“, която беше създадена по един доста тъжен повод. Но, като че ли тя се прие толкова добре и има такъв успех, че ми дойде тъкмо навреме тази радост: да виждам децата и възрастните, как се увличат и как говорят за това представление, и колко са впечатлени. Създадох някои нови симфонични и камерни произведения, които според мен са доста сполучливи. Направихме един успешен запис на Концерта ми за арфа и оркестър, който се реализира с диригента Григор Паликаров, СО на БНР и Смесения хор. Записът е изключителен. Солист е Весела Тричкова, продуцент Георги Еленков. Надявам се, че творбата ще бъде излъчвана в програмите. Вече го има и в интернет, в You Tube. Работя постоянно, така че се надявам много скоро да успея да се похваля с още премиери.

– Понеже сте в Музикалния театър, споделяте ли гледната точка на музикалната критика и публиката, че имаме неистова нужда от нови български произведения във всички жанрове: оперета, мюзикъл, опера? Не само чисто комерсиални миксове или осъвременяване на стари заглавия, които се ъпдейтват с претенция за новаторски подходи, за да бъде привлечена младата публика. Липсва ли създаването на нови авторски съвременни неща за Театъра? А и присъствието на композитор от Вашата класа и от Вашия мащаб – това не е ли добра отправна точка за продуциране на поредица нови заглавия, за откриване на нови либретисти и създаване на нови спектакли?
– Аз имам свои адаптации за големия салон на театъра. Имам още две произведения, написани за деца за голяма сцена, за цялата трупа. Разбира се, че се създават либрета за мюзикъли за възрастни, които могат да имат своя успех. За да има културен феномен като „Фантомът на операта“, то трябва някой да го изпълни, някой да даде възможност на публиката да го види, да го хареса. Да бъде изигран 20, 30 пъти. Да се оцени и анализира – събира ли хора, има ли интерес, зрителите харесват ли го, как го приемат? И тогава може да се появи феноменът – Български хит в мюзикъла, което го има във всички страни от цяла Европа, в Русия, в САЩ, в Англия. Единствено у нас, в България, не може да има нищо българско. Всичко трябва да е придошло от вън. Това чуждопоклонничество мен страшно ме обижда и ме огорчава, защото то не е градивно и не води до нищо! И въпреки това, справедливо е да кажем, че Музикалния театър като че ли поставя на сцена най-много български творби, особено с детските спектакли. Да добавя „Криворазбраната цивилизация“, „Здравей, как си приятелю?“ – да, жанрово това са творби, които не са от категорията на високото изкуство, това са творби, които са за забавление на хората, но са български. Музикалният театър е най-компромисен и най-отворен да поставя български спектакли и те да имат успех на неговата сцена.

– Да, това е заложено и в мисията на този уникален културен институт, не само за България, но и на Балканите.
– Тази тенденция и политика следваше Марияна Арсенова, и сега Еделина Кънева, директорките на театъра през последните години. Въпросът е, че истинският риск е да направиш нещо изцяло ново. И така да го рекламираш и поднесеш на публиката, че тя да го превърне в хит. Рискът с нещо ново! Тогава може да имаш много по-голям успех, и онова, което създаваш да остави ярка следа във времето.

– Програмната политика на всеки театър е приоритет и функция на всяка дирекция, която носи и отговорността за това. Но, фокусът тук и моят апел е творци като Румен Бояджиев – син, съвременни създатели на българска високостойностна култура в областта на музикално – сценичните произведения в България, които са носители на новото и са продължителите на традицията, която идва от златното поколение преди нас, да Ви бъде даван път, защото Вие сте продължители на тази нишка, да Ви бъде давана възможност да покажете онова, което носите! Трябва творци като Вас да звучат много повече! И е време изкуството, което създават нашите съвременници, да влезе на сцената и в залата, за да ги види българската публика. Няма време за чакане!
– Ние не сме толкова далеч от това ниво, което е постигнал светът. Българските композитори, като цяло, имаме потенциал да създаваме хубави неща, които публиката да харесва и да се припознае в тях. И просто трябва да ни се даде шанс, да има уважение между нас и чиновниците, които не са хора на изкуството. Държавата трябва да провежда една целенасочена политика към българските творци, да има стратегия за българската култура и най-вече за създаването на нови творби във всяка една посока – литература, поезия, художествени изкуства, музика, сценични изкуства и т.н. Но, най-вече в музиката. Защото там нещата са много зле. Единици са хората, които продължават да владеят симфоничния, вокално – инструменталния и камерния класически стил на писане на музика. Популярната музика, чалгата и всички тези радиоформати завзеха тотално музикалното пространство, а както виждаме, там дори изкуствения интелект се намеси и започна да създава песни. Докато при нас това не може да стане. Направиха се опити да бъде създадена опера или симфония чрез изкуствения интелект, но това беше толкова нелепо. Разбра се, че никога не може да бъде обучен до такава степен изкуственият интелект, че да може да създаде симфонично произведения. Което означава, че ние все пак оставаме единствените автори в музиката, които все още са недокоснати от технологиите. И много важно е да се подкрепя това нещо!

– Исках да завърша с този апел и пожелание: Вашата музика да звучи повече, да очакваме повече Ваши премиери и оставаме с надежда, че Министерство на културата ще съумее да покаже подкрепата си и да финансира чрез своите програми и сесии Вашата последно създадена творба, за да я видим и чуем такава, каквато Вие сте я композирал и създал – с професионален състав, и по начина, по който Вие искате. И да вярваме с надеждата, че ще продължавате да летите на крилата на своето вдъхновение, дарба и талант, следвайки Светлината, която създавате. Защото колко са хората днес, които могат да правят онова, да създават това, което правите Вие и Вашите колеги, но и по начина, по който Вие лично го правите?!
– Благодаря сърдечно! Накрая бих искал да добавя нещо много важно, а и бих си пожелал: да спра да търпя откази и унижения от чиновници и бюрократи. И да бъде разбрано, че това да изпълниш произведението на един автор не означава, че му правиш някаква лична услуга. А правиш услуга на цялата култура, защото даваш шанс на едно зрънце да покълне и да израсте до много голямо дърво. Никога не може да знаеш: кое българско произведение ще се превърне в новия „Фантом на операта“ на България! Така че това за мен е най-важното и това си пожелавам!

/Иван Върбанов, Classa.bg/