Антисемитизмът е фундаментът, на който е положена нацистката идеология. Националсоциализмът е расистки в своята цялост, но е прицелен главно срещу евреите. Антисемитизмът е идейната платформа на политическия манифест „Моята борба“ на нацисткия фюрер, както и по-късно основната причина той да започне най-опустошителната война. Антисемитизмът е и акцентът в политическото завещание на фюрера, продиктувано и подписано от него в бункера часове преди самоубийството му.
Но антисемитизмът нито започва, нито свършва с Хитлер. Трагедията на Холокоста става възможна, когато нацизмът го прави своя официална идеология. Това превръща тлеещия антисемитизъм в опустошителен пожар. Затова възраждането на антисемитизма, което наблюдаваме днес покрай подкрепата на палестинската кауза, предизвиква тревога. Това става чрез прилагане на двойни стандарти при защитата на палестинците.
Другото име на двойния стандарт е избирателна памет.
Преди две седмици Тони Николов в колонката си „Равенсбрюк и забравените български съдби“ описа една тъжна гледка от нацисткия женски концлагер.
Текстът му е силно въздействащ, защото говори от свое име за едно от най-зловещите места на мъчение. Двойно по-тъжен го прави една днешна гавра с паметта на неговите жертви. В Мемориалния комплекс, построен до лагера, всяка държава, която е дала жертви в този лагер, има свое пространство на паметта. „Има и българска стая“, казал гидът, който съпровождал Тони Николов. Сред десетките хиляди жертви там е имало и седем българки. И какво вижда, когато влиза в „българската стая“? В експозицията, изготвена през 1987 г. от Националния музей на революционното движение, тогавашната уредничка е представила разгърната история на жените от комунистическото движение в България, онагледена със снимки на Георги Димитров, баба Парашкева, Цола Драгойчева, Георгица Карастоянова, Вела Благоева, Любица Ивошевич, плюс цветни снимки на др. Тодор Живков и Людмила Живкова с пионерчета. 38 години експозицията не е променена. И днес посетителят вижда „това“. Няма нито снимка, нито име на някоя от жените, които са били затворени в лагера, въпреки че имената им се знаят и в архивите има данни за тях! Така е представена нашата българска памет за Холокоста пред посетителите от цял свят, които са близо един милион на година. Манипулацията на паметта е метод, използван от тоталитарните режими. 35 години след отричането на тоталитарното минало страната ни продължава да бъде осеяна с паметници на „герои“, които са ограбвали мандри. Но в Мемориалния комплекс на „Равенсбрюк“ все още да стоят снимки на Тодор Живков и Цола Драгойчева и това е нещо, което дори закоравялото от българските абсурди съзнание не може да понесе! Авторът не сдържа възмущението си: „Жените, минали оттам, имат право на своя разказ. А това тук е кощунство“.
Пиша този текст, за да се присъединя към възмущението на Тони Николов и да изкажа своето гневно негодувание от поредното безхаберие и безочливост на нашите държавни институции към паметта. Лагерът е позорът на нацизма. „Българската стая“ е позорът на нашето разпуснато нехайство, разяждащо бездушие и престъпна безотговорност. Не само на българските държавни институции. През лагера сигурно са минали десетки, може би и стотици българи. Какво са гледали? Защо са останали пасивни? Защо са мълчали, а не са се обадили в Министерството на културата, в посолството, в някоя от многобройните неправителствени организации?
С паметта трябва да се постъпва отговорно. Има моменти, когато тя е тежко бреме. Но няма причина тя да бъде манипулирана или зачерквана. По време на войната повечето германци са се правели, че не забелязват унищожаването на техните съграждани и съседи от еврейски произход. Това е продължило от Кристалната нощ до подписването на капитулацията – шест години и половина. В тоталитарната държава те са били и безсилни нещо да променят. Но веднага след края на войната денацификацията на обществото започва именно с показване ужасите на лагерите „на живо“. В повечето случаи под строй. За да не остане никой, който да казва „не съм видял“, „не знаех“.
Днес в интернет има милиони снимки от Холокоста. Всеки може да ги види. Никой не може да се оправдава, че не е видял и не знае. Иначе забравеното зло застрашава да се повтори.
Казвам това, за да изразя тревогата си от безотговорното използване на антиеврейска риторика при защитата на палестинските деца. Инструментът е добре познатият двоен стандарт – виждаш страданията на палестинските деца и не виждаш действията на палестинските терористи. Не правиш връзка между едното и другото.
Германците също не искаха да вярват, че други германци са били способни да вършат такива нечовешки жестокости. Докато не бяха заведени да видят всичко на място.
Днес много от защитниците на палестинските деца искрено вярват на това, което им представя пропалестинската пропаганда. Но активистите на тази кауза бих оприличила на някогашната комунистическа уредничка на „българската стая“ в Равенсбрюк.
Всякаква критика към Израел е възможна, но когато се прилага двоен стандарт, това вече не е критика, а манипулация. Ето още един потресаващ пример, посочен от Тони Николов: „Крематориумът димял денонощно и децата започнали да питат възрастните какво дими „там“, в гората. Един баща обяснил на децата си, че там денонощно работи „голяма фурна“, която изготвя хляб за всички. Как ви се вижда това обяснение? „Хлябът на смъртта“ като версия на „незнанието“.
Чрез лъжа бащата е искал да пощади децата си от истината. Не си е давал сметка, че в един следващ момент „пощадените“ деца могат да повторят същото. Истината има силата да ни предпазва от повторение на злото. Нацистките концентрационни лагери и милионите погубени животи в тях са предупреждение – предупреждението на паметта.