І. Защо през 1885 г. Русия става защитник на Берлинския договор?
Наскоро чух, че президентът Румен Радев свалил от залата за официални срещи портрета на Захарий Стоянов. Не знам дали това е вярно – нямам достъп до въпросната зала, но информацията звучи доста логично. Захарий Стоянов е решаваща фигура в извършилото се на 6 септември 1885 г. Съединение – т. е. в един от много малкото напълно независими от външни сили актове в новата ни история, извършен при това в директно противоречие с волята на Русия и довел през следващите две години до драматични събития, и (което е много важно) до поредица от същински национални предателства, извършени тъкмо от българските русофили. С две думи – портретът на Захарий Стоянов (нека да е и полусъзнателно) е зримо изобличение и за днешните русофили в България.
Всъщност през изтеклата седмица в Портал Култура и в сп. „Култура“ бяха публикувани сериозни материали във връзка със 140-ата годишнина от Съединението (вж. особено колонката на Тони Николов „Загърбваният Батенберг и истината за Съединението“ в Портала и разговора с проф. Милко Палангурски под заглавие „Мирната революция, махзарът и разделението“ в сп. „Култура“). Ето защо в текста си по-долу аз ще ги допълн, като се опитам – първо: да дам отговор защо Русия така остро се противопоставя на извършилото се на 6 септември, и второ – ще припомня какво тя и нейните български политически агенти предизвикват в страната веднага след него.
За получилите исторически познания за новата ни история най-вече от учебниците за средното образование (които у нас, уви, са огромното мнозинство) би трябвало да прозвучи изключително озадачаващо това, че през септември 1885 г. Русия се обявява рязко против подготвяното (именно от въпросния Захарий Стоянов и неколцина негови следовници като д-р Г. Странски и Д. Ризов) и извършено Съединение на Източна Румелия с Княжеството, и започва най-ревностно да защитава… Берлинския договор от юли 1878 г. Нали както от десетилетия знаят нашите ученици – този договор бил подписан под натиска на западните „Велики сили“, които с него са унищожили извоюваната от „царя освободител“ велика „Сан-Стефанска България“. Този антизападен топос се е превърнал в почти догматично положение в казионния исторически разказ за нововремева България. Добре – ако е така – не би ли трябвало Русия да подкрепи (при това с всички сили) едно, макар и частично „поправяне“ на извършената от „Запада“ несправедливост спрямо „освободената от големия брат наша родина“? Как така „изнудената“ в Берлин от „западните сили“ Русия, само седем години по-късно изведнъж става ревностен защитник именно на „наложения ѝ от Берлинския конгрес“ договор? Нека напомня, че в една от първите си реакции на извършилото се Съединение Русия дори организира в Истанбул (Цариград) международна дипломатическа конференция, на която посланикът ѝ там Нелидов – противопоставяйки се на представителите на (чуйте): Великобритания и Франция, настоява да се препотвърди Берлинският договор, да се възстанови отново Източна Румелия като автономна провинция на Османската империя и (чуйте и това) определя извършеното на 6 септември 1885 г. като… „революция“.
Всъщност имащите познания за новата ни история само от гимназиалните учебници не биха могли да си отговорят на този въпрос, доколкото от тях те никога не научават, че всъщност прословутият Сан-Стефански договор е – чисто и просто – прелиминарен мир, в който е очертана не територията на някаква „освободена“ от „царя освободител“ България, а само окупираната от антиосманската коалиция (и собствено от Руската империя) територия в току-що прекратената война. Никакви податки за това, че на тази територия Русия възнамерява да създаде българска държава в Сан-Стефанския договор няма. Ако не вярвате, консултирайте се с професионалните историци, но с истинските. Ето защо на така стигматизирания в официалната ни русофилска историография Берлински конгрес Русия търпи едно единствено поражение: не ѝ се позволява да създаде на цялата завоювана територия една собствено… балканска губерния на своята империя. Може да се каже дори още по-силно: именно и едва така стигматизираният Берлински конгрес въобще създава на територията на тогавашната Османска империя една българска държава – да, васалното на султана, но управлявано от свой собствен държавен глава Княжество България и, да – то е много по-малко от „Сан-Стефанската“ територия, защото европейските сили не биха могли да позволят земите от Дунав до Егейско море да останат под прекия контрол на Русия. Под такъв контрол обаче те са приели да останат само земите на… Княжеството. Да, приели са тези земи да останат под руски контрол.
Защото, уважаеми, Княжество България действително остава (и остава до Съединението) държава, формално васална на султана, но фактически управлявана от… Русия. Нещо, което за днешните ни сънародници е също дълбоко непознато, доколкото – направо ще го кажа – именно годините между т. нар. ни „освобождение“ през 1878 г. и Съединението през 1885 г. са най-малко познатите и най-слабо осветлени от историографията ни (според мен русофилски съзнателно). Колцина, ще попитам, от „ревнуващите“ 3 март като денят на нашето „освобождение“ знаят например колко време след прогласяването ѝ е била в сила „славната ни Търновска конституция“? Нека им кажа: от подписването ѝна 16 април 1879 г. до суспендирането ѝ с постановление на 1 юли 1881 г., т. е. около година и три месеца. А знаят ли нашите днешни сънародници кой е основният помощник на княз Александър Батенберг в това суспендиране на Конституцията и установяване на т.нар. „режим на пълномощията“? Нека им кажа: тогавашният военен министър на Княжеството, руският имперски поданик генерал Ернрот. Всъщност точно този руски генерал става и първият назначен след суспендирането на Конституцията министър-председател, комуто са дадени в добавка още три министерства: военното, външното и вътрешното. Страшно независима (от Русия) България, нали? Знаят ли по-нататък днешните българи, че от самото създаване на Княжество България до 29 юни 1884 г., т. е. практически през цялото време на отделното съществуване на това „васално на султана“ княжество, военното му министерство се оглавява без никакво изключение от рускигенерали и висши офицери, а пък армията, която ръководят те, има като свои командващи също единствено руски поданици, които при това, бидейки министри на българския държавен глава, са не поданици на княжеството му, а на руския император. Ще можете ли да наречете независима българската държава, ако днес военният ни министър би бил гражданин примерно на Германия, Франция или Великобритания?
По-нататък: знаят ли днешните българи, че далеч не само военните, но и повечето министри в правителствата на Княжеството до 1885 г. са също руснаци? Че между юни 1882 г. и септември 1883 г., при суспендирана Конституция Княжеството има правителство още тогава наречено „правителство на руските генерали“, тъй като е председателствано от генерал Соболев (който е и министър на вътрешните работи) и има за военен министър генерал Каулбарс?
Виждате ли, уважаеми съграждани, че западните „Велики сили“ не са грешили в убеждението си, че ако завоюваната в Руско-Турската война Сан-Стефанска територия бъде оставена цяла в ръцете на завоювалите я, тя – дори да не бъде призната официално за „Задунайска губерния“, със сигурност би била управлявана почти неприкрито от руския император. Както – оказало се е още година след Берлинския договор – е започнало да се управлява уж „българското“ Княжество. В този смисъл историческата истина далеч по-скоро е не тази, че на Берлинския конгрес Русия е била принудена от „западните сили“ да отстъпи част от „освободената България“, а обратно – че западните сили са отстъпили на Русия една – да, доста по-малка от жадуваната от нея „Задунайска губерния“.
И ето: тук стигаме до отговора на първия поставен в този текст въпрос. Защо Русия (най-неочаквано) се е обявила против извършеното на 6 септември 1885 г. Съединение и най-ревностно (ще добавя, с гръмогласната подкрепа на българските русофили и на север и на юг от Стара планина) се е обявила за защитник на Берлинския договор.
Всъщност на Цариградската конференция по повод станалото през септември руският посланик Нелидов е бил пределно откровен: провъзгласеното не от княжеското правителство и не от партиите в областното събрание на Източна Румелия, а от либерални националисти (Захарий Стоянов, д-р Георги Странски, Димитър Ризов в Източна Румелия и Ст. Стамболов в Княжеството) Съединение е било някаква своеобразна „революция“ – революция срещу руската зависимост. Защото едно малко княжество, при това оглавявано от не особено зрял и не особено решителен княз, може да се управлява далеч по-лесно от една обединена България, още повече, ако „родители“ на тази обединена България са не консерватори-русофили, а европейски либерални националисти.[1] А пък дори да би направила опит да започне да управлява обединената България по стария начин, както до този момент Княжеството, Русия – за това са си давали сметка в Петербург – би рискувала да срещне вече обединения отпор и на Османската империя и на Западните сили. Една голяма руска „губерния“ на самата граница на Турция трудно би могла да се преглътне от последната, а и Западът с право не би я позволил. Ето защо за Русия много по-изгодно се е оказвало определеното от Берлинския конгрес. То ѝ позволявало да има под фактически своя власт една малка страна, да има територията ѝ като форпост за евентуално и повторно бъдещо настъпление към Босфора. Всъщност абсолютно аналогично е положението на насилствено създадената в края на миналия век Приднестровска република на самата граница на Русия с Молдова и Румъния. За никакво обединение на Княжеството с Източна Румелия, но „не сега, а когато му дойде времето“, залъгващите румелийските русофилски консерватори руски консули не са мислили. То не е било в интерес на Руската империя и следователно извършилите го – при това незаемащи официални политически постове люде и местни въоръжени сили – си е било за Русия наистина „революция“ – удар, който западноевропейските сили този път добре са разбрали и… колкото и да е странно за училите в училище, че Западът „винаги се е противопоставял на една силна обединена България“ – са приветствали Съединението.
Сега остава да припомня какво в последвалите само две години подир 6 септември 1885 г. са извършили в опита си да върнат нещата назад Русия и българските русофили. Защото както всичко, което въобще русофилите у нас са вършили и вършат, то може да се определи единствено като – слава Богу тогава не успяло – национално предателство. За него получаващите историческите си познания само от средното училище обаче знаят още по-малко.
Следва
[1] За разлика от Тони Николов аз нямам особени исторически симпатии към Александър Батенберг – припомних суспендирането на Търновската конституция и характера на повечето княжески правителства.
