„Музеят на моето време“, Слава Янакиева, издателство „Жанет 45“, 2025 г.
Сърдечно близка ми е тази книга на Слава Янакиева. Пристрàстен съм към нея, даже съм пристрастèн. Но няма да си послужа с клишето, че – видите ли – бих искал сам да съм я написал. Никога не съм пожелавал книгата на ближния си, защото е голям грях. Това, от една страна. А от друга, книгата си е на Слава Янакиева, нейната книга, която стана моята книга за четене, препрочитане и размишляване.
Кръстена е „Музеят на моето време“. Музей ли? Не, в тази книга няма нищо застинало и извънвременно като в музейна експозиция. Първоначално Слава Янакиева я бе определила като „фрагменти“, с което ни доближава до жанровата ѝ хибридност – между. Между художествената проза, есето, мемоарната публицистика и… киното, само че режисирано с думи. Между измамата за „светлото бъдеще“ и усилието да бъде постигната свободата. Това са много лични и малко тъжни изповеди за детството и порастването, за най-близките хора, делниците и празниците, за къщите, улиците, събитията, приятелите, запомнени в протяжността на тяхното битуване и общувне с пишещия.
Още в началото авторката казва, че обича разказването, слушането и споделянето на истории. „Моят свят винаги е бил „разказен“ – пише тя, – изплетен от различни по цвят и дължина сюжетни линии, динамичен в своите промени“. Въпросът обаче опира до самото разказване – нейното. Как да се обясни в любов на най-свидните си хора? Как да засвидетелства чувствата си към тях, как да ги превъплъти в думи, без да бъде сантиментална и патетична. Като извика образите им, физически и духовни, естествено, такива, каквито е съхранила в себе си – не като реликви, не в музеен стоп-кадър, а като живи, дейни, плътокръвни хора – без грим и украсителни аксесоари. Обичта не се измерва с приповдигнатост и суперлативност. Нито с повтарянето на фразата „обичам те“. Любовта към близкия човек се проявява в неговото зримо присъствие, когато той вече е отсъстващ от земния свят. Ето едно от откровенията ѝ: „Всъщност те още са наоколо – идват в мислите ми един след друг и празнуваме заедно отново и отново. В космическия ритъм на вечното отвъд“.
Поне три поколения смесват животите си в този литературен не-музей, колкото камерно семеен, толкова и широко социален, нравствен, дори политически (в най-добрия смисъл). Всяка семейна история, дори и най-баналната – е уникална, стига да умееш да я изживееш, разказвайки я. Историите на Слава Янакиева са много, всяка от тях е хем сама за себе си, хем е в единство и взаимосвързаност с останалите, като така те образуват един своеобразен семеен роман, при който ту един, ту друг от персонажите излиза на преден план, за да представи своята история, ала пречупена през визията на разказвача, сиреч пишещия този „роман“. Слава Янакиева сдържа емоциите си, не използва превъзходна степен в епитетите си, напротив, „влизайки“ в образа на всеки от своите най-скъпи хора, с проникновена наблюдателност го представя в катадневното, битовото, предава говора, начина на общуване, дори маниерите, жестовете, облеклото му, често обагряйки всичко с една любяща ирония.
Слава Янакиева – стана ясно! – е ревностен разказвач на, както ги назовава, „късчета история“. Прави го перфектно, има си любими думи и изрази, които „овкусяват“ писането ѝ. Така разказаното от нея се превръща в полифония от малки бисери, които се нижат в словесни огърлици. Със свой цвят и мирис, със свой ненаподобим строй, със своя философия – на възторга (умерен), скепсиса (подчертан) и хумора (повече ирония и самоирония). Тя разказва, размишлявайки или размишлява, разказвайки. Без нито една излишна дума, но и без сух фактологизъм; в нейното стриктно премерено слово се съдържа значимото съдържание. Това вече е майсторство, неоспоримо умение, силно разпознаваем стил. Професионализъм – да. Освен това – интелектуализъм. И една светла печал. С неизменното присъствие на Бог.
Един от най-ярките образи, може би най-яркият – „мемето“, нейната баба по майчина линия. Тя е „органично аскетична“, дори само с това определение нейният портрет става плътен, толкова ярък, сякаш си общувал дълго с оригинала. Запознаваш се с една силна жена, един, както се казва – стълб в семейството, личност, посветена всецяло на най-близките си хора; тя е духовна аристократка, която къта аристократизма си в домакинското себеотдаване, делнично и празнично, превърнало се не в нейна „професия“ (защото тя „никога не е работила“), а в нейно алтер его. „Мемето“ е онзи добър (но и строг!) домашен дух, от който невидимо зависи семейният комфорт и без който подреденият битов свят ще загуби своята споеност – и чието отсъствие завинаги ще наруши хармонията му.
Но тук са също и „маминка“, втората баба, чиято трагична драма се крие зад приветливия ѝ миловиден изглед и сладкодумие, тук са майката, бащата, други роднини (броят им е значителен), всеки от тях със своите характерности – живописни, динамични, запомнящи се.
Да се насладим на някои от описанията: „Накратко, татко го играеше мълчаливо мъжествен. Отпускаше се само пред децата. Там може“. „Майка ми обичаше да общува. Общуваше с всички. Говореше много и бързо. Жестикулираше силно. Беше щастлива от всеки празник и всяка трапеза“. И още: „Тя мразеше комунизма с неподправена и неизменна омраза, без това да ѝ пречи да се бори за мястото си в неравната игра с облагодетелстваните“.
Тук с цялата си тежест се явява въпросът: какво освен спомена, духовното, остава от предците ни, обикновени наглед хора, но за нас незаменими. Посред разказа авторката тревожно си дава сметка, че „макар и травматично, преживяното вече е започнало да губи очертания и да отстъпва на спомена“. Остават материалните следи, вещите, които „скоро ще представляват основно притеснението за това как да бъдат изхвърлени“. Още една находка, чието цитиране е задължително: „Когато бях малка и безсмъртна, обичах да ходя на гробищата“. Сакралното и скръбно място е любопитно за повечето деца. То е изживяване „без скръб и тъга – само свидетелство за някаква историческа част от мен самата, за моята продължителност във времето“. Сетне, разбира се, нещата се променят.
Поколението на Слава Янакиева е едно от последните, които са живели смислено социализма. Падането на режима съвпада със съзряването на тези млади хора и усилията им за битово-битийна промяна обновяват посланията на по-възрастните смислени поколения. Ето едната страна на детството: „… детето не е историческо същество. Детското време е митологично. И затова щастливо“. Ето и другата: дефицитът, недоимъкът, казармената униформеност, идеологическото потисничество, които посивяват живота. После – „преработването“ на аристократизма в стоицизъм… И още, и още. Соц-делниците преобръщат радостта в грижа, празниците в морално и физическо изпитание, в маратонско препускане из празните магазини. И не на последно място – безбожието, криптирането на вярата. „… През „комунизма“ животът наоколо беше враждебен и безпаметен.“
Това е книга против безпаметството. Почти всеки календарен ден в нея е отбелязан и носи своя знаковост. Свързан е с най-близките хора, присъстващи там страница подир страница. Тя пише „дневник“ на тази значеща ежедневност. Разказваш себе си, разказвайки другите. Разказваш своето време. Споделяш историческата памет и индивидуалната памет. Пак ще повторим: „… през „комунизма“ животът наоколо беше враждебен и безпаметен“. Но за пишещата не е точно така. Вещите от миналото са свидетелство за човешкото присъствие и продължават да обживяват дома ѝ. Колко добре я разбирам, когато признава: „Не мога да посегна на това, което остана. Този мавзолей на всекидневието. Всичко наоколо носи история – моята, на мама, на мемето. Изпитвам ужас от мисълта, че един ден, някога, когато може би няма да ме има, по една или друга причина всичко това ще изчезне, както ще изчезнем всички ние. И знам, че не бива да се оставям в плен на вещите и историите им. Но не съм готова да се сбогувам с мама. Както не бях готова да се разделя с мемето. Сигурно затова още дълго пряко волята ми ще застава в редицата на живите…“.
Ще си позволя нещо по-лично. В живияне-музей на Слава Янакиева се преплитат случки и детайли, топоси, хора, събития, които не само са силно впечатляващи и запомнящи се, но и извикващи у мен асоциации със собствените ми спомени и изживявания. Аз, а вероятно и мнозина от моето и следващите поколения, влизаме в диалог с нейните сякаш прожектиращи се подобно на филмови кадри истории. Такава е например „Елхата“, в чието новогодишно украсяване се оглежда и моето детство, още по-оскъдно откъм играчки, и то не само за елхи. Такъв е и разказът за пиетета ѝ към старите книги, особено моментът, предаващ преписването и ксерокопирането на забранените четива, подвързани и подредени в библиотеката до „официалните“. Кръчмата „Покойникът“, всъщност нещо средно между закусвалня и евтин ресторант, която първоначално, още в 70-те, кръстихме „Дома на покойниците“ (точно на това приличаше); вдигнаха я на мястото на „ресторант-градина“ „Чайка“, която имаше „жива музика“ и събираше пролетарски пияници, безпарични студенти (ние) и семейства със скромни доходи. Не мога да пропусна и Созопол – нейния и моя, които в голяма степен се припокриват, а при внимателно вглеждане се трансформират в подобие на играта „открийте разликите“. И веднага се натрапва невеселото сравнение – пак нейно и мое, – че Созопол от новия век не е нашият, преустроен е в скъпо и пошло бетонирано гето за сноби и новобогаташи, чиито „маркови“ кучета подобряват породата на местните помияри. И посред всичко това – интермедията за кацащите на прозореца гугутки, които доскоро са били тук, но вече ги няма – стихотворение в проза.
Един от най-важните акценти – падането на режима, вкусът на свободата. Отначало неповярвана, сетне взривоподобна – с митингите, стачките, палатките… Преходът, излъганите надежди и волята да се отстояват ценностите на демокрацията. Моят „10 ноември“ е също толкова парадоксален като нейния – когато група студенти от ВИТИЗ се отправят към магазина на „Бай Генчо“, стоят на километрична опашка за вино и после бодро празнуват все още необявената промяна. Идват и разсъжденията за свободата: „Животинският свят няма свобода и не избира; той пребивава в рода си, а не като общество от личности. Свободата да избираме е онзи най-голям дар, който, ако не ни беше даден, щяхме да сме играчка в ръцете на Божественото“.
… Прекъсвам дотук. Четеш бавно, връщаш се, препрочиташ. И не ти се иска да свършва.
