Днес писателят Михаил Вешим навършва 65 години. Той е роден на 17 септември 1960 в София. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. От 1982 г. насам работи във вестник „Стършел”, където днес е главен редактор. Пише фейлетони, хумористични разкази, сценарии. А сред книгите му са някои от най-обичаните и популярни съвременни български романи, като се започне с „Английският съсед“.

Михаил Вешим казва: „От много лутания из лабиринта от думи съм се докарал до онова положение, за което пее блусарят Камен Кацата в парчето „Боли ме главата“: „Забравил съм к`во търся, но не е к`во да е…” Всъщност, не съм забравил – търся онзи хумор, дето ръжда не хваща. Ръждата на времето е най-големият враг на писателя хуморист. Текстовете, родени само от вица на деня, бързо ги яде корозията – те остаряват не с години, а с часове.“ Поздравяваме Мишо Вешим и му пожелаваме да разкаже още много от неговите прекрасни и смешни истории, които умее да открива с остър поглед в безумния ни свят, като поместваме негово скорошно интервю в предаването „Книги завинаги“ по радио „Алма Матер“.

– Ще говорим за книгата „Стари хипари и нови разкази” – сборникът с разкази на Михаил Вешим, издание на „Сиела“. Мишо, някои от тези разкази сме чели в други твои книги, но повече от половината от книгата са нови разкази.

– Ами, стори ми се така обосновано да съчетая старо и ново, защото горе-долу са в една тоналност и си приличат по теми разказите и се допълват по някакъв начин. Започвам с един разказ, сборника започва с един разказ, който е писан преди 40 години. „Алфонс доде и си отиде“. И си отидѐ, може би, ако трябва.

– И си отидѐ, за да има рима. Както е на френски.

– И свършваме до разкази, писани в сегашно време. Но пак така с препратки към миналото.

– Да, аз имах точно това предвид, като те попитах, че макар, че четени по този начин, цялата книгата вече звучи много цялостно. Това е… Аз я виждам дори като един роман от разкази, от епизоди, посветен на една тема. И тази тема според мен не е носталгията, както оня ден по телевизията говорихте с един друг.

– Да, не е толкова носталгията, макар, че я има и носталгията, има и една тъга по миналото. По-скоро, според мен, е едно послание към сегашните поколения, да не са толкова материални, според мен, а малко по…

– Да, това също, но аз бих казал и друго. Тези разкази ги виждам като стремеж към свободата, понякога. Независимо какво е обществото, дали е някогашното… Което много ни ограничаваше. Затворено общество, дето се казваше. Там се намираха, всеки намираше по някакъв начин някакви ниши на свобода, каквито за тебе са били къмпингът, морето. Аз не си падах толкова по този тип…

– Да. За други са били други и този стремеж към свобода продължава и днес, защото и днес има нужда от него и не сме получили чак такава свобода, каквато си мислехме, че ще получим. Тя свободата не е външна, не ти я дават някога, трябва да я усетиш вътрешно, това е вътрешно чувство. И за да е свободен човек, каквито са примерно битниците на Керуак, трябва да имаш стремеж към това нещо, да имаш усет за свобода. И тя наистина се изразява по различни начини. Даже и тоя стремеж да не робуваш на материалното, да си освободен от всичките тия неща. Нашето общество е станало твърде консумативно, консуматорско. И за това от време на време поне трябва да четем такива разкази.

– Може би и друг път съм те питал, ние много пъти тук сме разговаряли в това студио и за другите ти книги, но винаги казваме, че твоите книги не са просто смешни, нали? Хората очакват от човек, който е обявен за хуморист, винаги да ги разсмива. Твоите книги не са точно смешни. Имаш ли, има ли още някаква рецепта за това как да се съчетава тъжното и смешното, носталгичното и погледа към бъдещето?

– Ами, търся го това вече 40 години и повече. Този изказ, търся тая рецепта. Вижте филмите на Чаплин – на пръв поглед те са много смешни, но винаги вътре има и мъничко тъга, и мъничко така, и една сълза. Но той е гений и успява да ги съчетава тия неща. Докато аз имам и смешни книги, разбира се, които са само смешни. Имам и затова ми е излязло това, винаги ме наричат писател-хуморист, все с тиренце, така като Римски-Корсаков. И в тая книга не съм хуморист. И ако отпадне хуморист тук, ако един ден отпадне и писател, защото има такива случаи, значи имаше и едни, които бяха обявявани за много велики писатели, а сега отпаднаха като писатели. От мен ще остане само тирето на писател.

– Не вярвам, не вярвам. Но като казваш, че някои отпадат като писатели, от новите ти разкази много силно ме впечатли „Да набиеш присмехулник“. Там започва с това, че героят смята две созополски старчета за досадни графомани, а после се оказва…

– И ги гледа така с едно пренебрежение. И после се оказва, че те са стойностни хора. Малко разказ с неочакван край. Това е въз основата на истинска история.

– Ти си познавал този дядо Йосо, който… Няма да издадем нещо, но после се оказва Йосиф Петров, който открива като доайен Великото народно събрание. Каква съдба е имал този човек? И че е бил поет преди да го смаже историята.

– Да, и всеки ден пише по едно стихотворение и понеже нямал молив, го учи наизуст. Че като излезе от Белене, да запише. Да запише. И ги записал, и ги скрил, и ги извади след десети. Обаче преди това….

– Да, това е с действителен герой, наистина.

– И той беше наш приятел, в редакцията. После, след като беше депутат и така нататък, идваше и вече беше доста възрастен, имаше чувство за хумор и викаше: „Ей, момчета, какви сте млади и хубави. И като си помисля, че след 30 години, като дойда, вас няма да ви има.“ Не че сега е оптимизъм такъв.

– Както и да, има го тук в твоя разказ, в твоята книга. Някои от предишните ти разкази, аз, ако не беше изхабена толкова тази дума, бих нарекъл разкази с култов статут. Прочути, препрочитани, преиздавани, например „Нотингам Форест”.

– Да, ами да, тая книга „Стари хипари” в предишното си издание много странно ми беше, че ме срещаха по-млади или мои приятели, които имат синове в училище и викат: „Абе, каква е тая някаква книга твоя, дето я четат в клас, там децата си я раздават.” И изглежда… Има нужда от такава… За да видят какъв живот живяхме ние, нали, деца.

– Между другото, все още има хора, които прекарват по този начин лятото. Аз познавам някои от тях. Има. Има и запазили се места тук-таме все още, където може така да си… И то може би в една нова степен, защото както си седят в колиби на пясъка, работят онлайн, управляват бизнеси някъде по света, но могат да водят този начин на живот, който ти си водил на времето и който може би са прочели в твоите разкази.

– Те сега са дигитални номади, а ние бяхме само номади, защото в наше време нямаше нищо дигитално. Ние бяхме аналогови номади. Нямаше бизнес, който да управляваме от морето. Да, аз и сега не мога да управлявам.

– Добре.

– Ами благодарен съм ти все пак, че обръщаш внимание на тая книга. Ти си много добронамерен читател, надявам се и другите читатели да са така добронамерени.

– Сигурен съм, това винаги с твоите книги става така, без да ти правя комплимент. Много, много ярки, много вълнуващи герои имаме тук, такива хора, каквито вече като че не се срещат в нашия живот.

– Такива колоритни личности. И морето е различно, и крайбрежието е различно, и хората са различни там около крайбрежието. И аз го наблюдавам, този процес, откакто почна от разпарчетосването, от връщането на земите, от първите камиони, багери и така нататък. И как по друг начин да се противопоставиш? Или да протестираш? Или да… Мисля, само с писане мога да…

– Да запазиш образите.

– Да. Е, сега един ден, ако се случи това нещо, каквото стана в Испания, където през застрояването на някои места започнаха да събарят комплекси че е презастроено. Ако започне събарянето, даже и да съм на инвалидна количка, ще отида и аз с една кирка да дам своя принос, ако мога.

– Добре, да ти го пожелаем не на инвалидна количка, макар че…

– Или с проходилка, старческа проходилка.

– Добре, сега ние тук с тебе винаги завършваме, понеже ти си… Това малцина хора могат да го повярват или да го направят. Ти работиш 42 години на едно и също място и това е вестник „Стършел”.

– И не ми омръзва, което е по-интересното.

– Важното е да не омръзва и на читателите. И всеки път те питам за тежкото положение не на трудещите си, а на вестник „Стършел”. Как е в момента?

– Каквото е положението за всички вестници, и на „Стършел” не е по-различно, но то е в световен мащаб. Това е световна вестникарска криза, защото виждате, че вече всеки си чете телефона, много рядко отварят вестници. Но „Стършел” има така едно предимство в цялата работа, защото не е информационен вестник. Иначе хората се информират вече от социалните мрежи или пък от някакви сайтове и много рядко от ежедневниците, докато „Стършел” е малко по-особена порода вестник. Хумористичен, пък и художествен, то е нещо средно между журналистика и литература, защото ние поддържаме традициите все пак на хумористичната. И това е единственото място, където може да се прочете хумористичен разказ и от класици, и съвременни. Поддържаме конкурси за хумористичен разказ – „Чудомир“, международен конкурс „Алеко”. Изобщо тия четива не могат да се намерят в друго издание. Освен политиката, за която пишем или рисуват нашите карикатуристи.

– „Стършел” и „Стари хипари и нови разкази“. Това вълнува. Това не омръзва на Михаил Вешим. Ще има ли роман?

– Сега, хайде и за творческите планове малко да кажа. На правата съм пред завършване на една биография на мистер Сенко.

(Б.р. – Книгата вече е публикувана от издателство „Книгомания“, виж повече тук: Михаил Вешим описа магическия живот на Мистер Сенко)

– О, това е страхотно!

– Успях така да изровя непознати факти от живота му и най-вече неговото досие в Държавна сигурност. Той е бил следен поне 15 години. И то вече прочут и по света, но Държавна сигурност продължава. Приятел на Тодор Живков в Държавна сигурност продължава да го разработва и да го следи. И да записва вицовете, които говори и приказва.

– Има ли ги вицовете?

– Има ги. Може би специално вицовете са носили на Тодор Живков.

– Ами, това наистина е страхотно, че го казваш. Това направо нямам търпение да видя.

– Работя още по въпроса. Има довършителни работи, защото една забравена фигура от миналото, а от времето на нашата младост той беше една от звездите. Те не бяха толкова много звездите тогава. Звездите бяха Лили Иванова, която още си е звезда. Но Лили Иванова, Емил Димитров, Гунди и Мистер Сенко. Това беше. Не е като сега, всеки ден да се ражда нова и нова звезда. Тогава беше друго.

– Инфлуенсъри…

– Да, инфлуенсъри…

– Ние не сме инфлуенсъри, но препоръчваме на всички да четат „Стари хипари и нови разкази“ от Михаил Вешим и чакаме с нетърпение неговия фокус с Мистер Сенко. Да видим там с фокусите, какво ще извади от цилиндъра Михаил Вешим.