Ако досега неуспешно сте се опитвали да разгадаете усмивката на Мона Лиза, нарисувана от Леонардо да Винчи – как в един момент тя е лъчезарна, а в следващия изглежда сериозна – вече няма за какво да се тревожите. Това е така, защото очите ни изпращат смесени сигнали към мозъка за нейната усмивка, съобщи „Ню сайънтист“.
Различните клетки в ретината предават различни категории или „канали“ информация към мозъка. Тези канали кодират информация за размера на даден обект, за яснотата, яркостта или разположението му във визуалното поле. „Понякога един канал надделява над друг и ние виждаме усмивката, понякога се случва обратното и спираме да я виждаме“, посочва невробиологът Луис Мартинес Отеро от Института по невробиология в Аликанте, Испания, който е осъществил изследването заедно с Диего Алонсо Паблос.
За да добият по-ясна представа за причините за изчезващата усмивка на Мона Лиза, учените изменяли различни аспекти от изображението, които се обработват от различни визуални канали, след което питали доброволци дали виждат усмивката или не. Така Отеро и Паблос установили, че участниците в изследването виждали усмивката на Мона Лиза, когато гледали картината от по-близко разстояние, както и когато показването на образа й било предшествано от бял екран. Освен това учените използвали специален софтуер, за да установят в коя част на лицето й се взирали участниците, когато посочвали, че усмивката й е по-забележима. След около едноминутно наблюдение доброволците посочвали, че виждат усмивката, докато се взират в левия край на устните й, което според учените е доказателство, че „сляпото петно“ и периферното зрение играят роля. Тази хипотеза е изказвана и по-рано през 2000 г., когато Маргарет Ливингстън от Харвардския медицински университет доказва, че усмивката на Мона Лиза е по-очевидна при периферното, отколкото при централното зрение. През 2005 г. пък американски учени предположиха, че „случайният шум“ между ретината и визуалния кортекс определя дали виждаме усмивката или не.