В последно време все по-отчетливо се проследява една извратена, да не кажа, сатанинска логика в развитието на политическите събития. Тя неотклонно, независимо от многото заявления, но в унисон с практическите действия води света към крайна ескалация, ако трябва да си го кажем с точната дума, към война.
Най-впечатляващо е онова, което се случва в момента в Германия. Признавам, че темата далеч не ми е безразлична. С Германия съм свързан и в личен и в професионален план. Знам кои и какви са немците и какво са били длъжни да преживеят за да стигнат до сегашния си спокоен все още, бюргерски живот. И сега заедно с тях ми е тревожно за всичко, което се случва при тях. Такава скоротечна реваншистка метаморфоза сред политическия й елит едва ли някой би могъл да предположи до скоро, че може да се случи в тази, живееща от години със забравени отдавна грехове страна. Неслучайно тя е предпочетена дестинация на хора от цял свят, търсещи добри и гарантирани условия за живот и работа.
Бях провокиран тези дни от едно високогласно, във всеки случай не съвсем обмислено заявление на председателката на бундестага на Германия, Юлия Кльокнер. Разбираемо е какво точно й е поръчано да заяви като позиция на политическото статукво в момента. Едва ли обаче тя е искала да направи това по толкова калпав, нелицеприятен и, директно казано, глупав начин. Без много да мисли, тя своеволно посегна и замени един термин, който след Втората световна война беше основополагащ в историографията на новата германска държава, отразявайки нейното отношение към случилите се ужасни събития. Това е една емблематична, приета от всички немци като съдба дума, която звучи в немския език като „шулдбевустзайн“ и се превежда като „съзнание за вина“ - онова чувство, което немският народ осъзнато след Втората световна война прие като свой исторически товар, като неотменима отговорност за всичко онова, което беше причинил на другите европейски народи. Защото само наивници могат днес да си мислят, че Хитлер и неговата шайка самостоятелно и еднолично са извършили ужасното престъпление, което доведе до над 50 милиона жертви.
Ето че симпатичната госпожа Кльокнер с лека ръка замени думата „шулдбевустзайн“ с думата „зелбсбевустзайн“, която означава „самосъзнание“. Почти еднакви думи, но с пропаст между значенията им. Нещо повече, тя подчерта, че никой вече няма право да критикува тяхното „самосъзнание“ и да прави опит да им го променя. С което дамата подсказа, че вече сме свидетели на нов прочит на историята най-вече за станалото през Втората световна война. Една проектирана от новите повеи в немската политика деятелка, която със замах зачертава, задрасква и на ново написва историята на своя народ почти минимилизирайки ролята на нацизма, впрочем отречен и в конституцията на Германия като човеконенавистна идеология, и прехвърляйки заслугите за края на войната изцяло на съюзниците, „деликатно“ отстранявайки направеното от Съветския съюз. Съмнявам се, че след такива словесни изстъпления тази госпожа я чака нещо друго освен заслужен политически залез.
Де да беше само това проблемът на съвременната немска политика. Руснаците имат една поговорка, че това са все още цветчетата, а плодовете след туй ще ги видим. Не само ние, европейските им съседи, а преди всичко задокеанските партньори на Германия все по-ясно и настойчиво заявяват своето отрицателно отношение към онова, което в момента се случва в Германия под управлението на, както го наричам отскоро, Хайл Мерц. За него говорят, че в Белия дом мълчал, но затова пък, когато се е върнал в Германия, отворил уста и то каква. Изгубиха се вече партньорите му от Франция и Англия, сега изгря звездата на великия Мерц. Той си е навил на пръста, че основната цел и смисъл на съществуването на Германия е това е Киев да победи Русия. Съобразно тази своя велика идея той насочва ресурса и потенциала на Германия в подготовката за новата война отново срещу изконния враг Русия. Рубио, както винаги точно, заяви по този повод, че Мерц отново изкопа старите скелети на войната. А Ванс, който е не толкова елегантно изразяващ се, но затова пък още по-точен, директно изрече, че Мерц вече не е партньор, той е риск. Най-вече защото на практика срива заедно с другите си двама изявени колеги от Европейския съюз всеки опит да се пристъпи към нещо като решаване на конфликта в Украйна.
Злият гений зад Мерц се казва Мартин Йегер, шефът на тяхното разузнаване. Вместо да гони шпионите из Германия, той му намери лесното и взе да се разправя с опозицията. Цял куп шпиони - няма нужда да да ги търсиш. Обявяваш 24% от гласоподавателите за шпиони и нямаш проблеми с отчета за извършената работа и за постигнати успехи. Като му наблюдава човек действията му през последната година, не може да не придобие усещането за възраждане на онази, преследваща по време на нацизма враговете на държавата, а после дамгосана служба, позната ни с името Гестапо. Той всъщност подложи динена кора на Мерц и го постави в положението да се оправдава за отношението му към Алтернатива за Германия, към другомислещите, към свободата на словото. Ако трябва да сме справедливи, всичките тези неща започнаха още при предишното правителство на Шолц и Мерц ги наследи, но не ги спря.
Показателно за „новото“ начало в политиката на новия канцлер е запазването на Писториус като министър на отбраната – острието на агресивната политика пряко спомагаща за продължаващата ескалация на войната в Украйна. Той допринесе за това сега Германия да стане най-големия проблем на САЩ в Европа. Това заедно с останалите брюкселски проблеми се очертава да сложи сянка над предстоящия самит на НАТО, където явно ще има сериозен разговор. Тръмп вече губи търпение, да не кажа, писна му от еврофокусите и допускам, че там ще има дърпане на уши и друг вид педагогически въздействия върху партньорите. Те през последно време май се чудят, какво да измислят, за да сложат прът в колелата на Тръмп в стремежа му да оправя бакиите в Украйна.
Само да се опита президентската администрация среща да организира в Истанбул или друг вид преговорна рамка да определи и веднага се случва по нещо - я мост ще рухне върху влак, я някъде из Сибир ще гръмне нещо, я въртолета на президента на Русия ще бъде атакуван - все наглед дребнички, терористични актчета, подпомогнати обаче от Запада и насочени единствено и само за да сринат на следващия ден намерението някой да започне да говори за мир. Въпросът е там, че по този начин явно се провокира и другата страна за тъй наречения ответен удар, който какъвто и да е, винаги е в сметката на лошия агресор. Колкото и да търсят баланса двете велики сили замесени в този конфликт, крайният резултат е този, който в момента го виждаме на бойното поле в Украйна. Той не ни дава никакви надежди за добро. Интересното е, че генералният секретар на НАТО Рюте от скоро време също започна да проявява особен интерес към политиката на немските управници и се опитва да ги сдържа доколкото може, явно готвейки се за онова, което предстои на форума на НАТО.
Жалкото е, че онова, което Мерц и екипът му са си наумили, не оставят никакъв шанс и на всички техни партньори, въпреки че не си го казват открито. Намират се обаче такива като госпожа Кльокнер, която типично по женски бързорека си го избърбори без много да мисли. Няма да позволим повече някой да ни плаши – думи, които едно време нейният колега по заеман пост, доктор Йозеф Гьобелс ги казваше под път и на път.
Напълно обоснована е тревогата на обикновения немец, който привикна да живее нормално през последните 80 години, а заедно с него и на неговите съседи от Европа, които наблюдават онова, което се замътва в бундестага. В исторически план той, бундестагът може да е паметник за много неща, но никога не е бил символ на мира и на демокрацията.
Автор: Павлин Павлов
