Димитър Грозданов Пътят София - Видин има два основни варианта. Единият минава през Враца, а другия - през Петрохан и Берковица. И в двата случая се минава през Монтана – за мен град с нелепо име, но съответстващо на обърканата си комуникация и заблудите, в които въвежда пътника. От Монтана до Видин също има две възможности. Едната е през Гиген и по този маршрут шофьорът не може да отлепи погледа си от течащия вдясно и на обратно невероятен Дунав, а другият (който е пътят с по-малко дупки) е през село Бела. Специфичното тук е стоящата на шосето продавачка на „антики”, която предлага стари и красиви керамични съдове, ръчно ковани джунджурии, дървени рала, сандъци, кутийка за стенен часовник, медни съдове и др. Крайпътният антиквариат се пази от два аржентински дога, които се казват Дого. Отивам във Видин, за да гледам изкуство. В градската галерия се открива Национална изложба „Пейзаж”, а два часа по-късно в галерия „Гема” представям двете млади художнички Бора Петкова и Пенка Минчева. Крайдунавските градове ме привличат като магнит. Има нещо общо, много биографично и донякъде трагично между тях. Във Видин емоционалните сблъсъци са особено силни. „Къщата с куклите” е заобиколена от огромни сиви блокове и изглежда като рецитиращ поет по време на бомбандировка. По Дунава се точат дълги шлепове, а успоредно на тях на брега се протяга желязна пътека, която играе ролята и на дига и е толкова артистична сякаш Ричард Сера именно тук е направил шедьовъра си. Корабите минават, клатят понтонните ресторантчета и разливат ракията от Рупци по масите, а металната пътека стои непоклатимо и минава нагоре покрай джамията със сърцето, покрай разрушената синагога, покрай казармата и насочва към Баба Вида, едно уникално съоръжение, което кой знае защо не гъмжи от туристи. Може би Пазвантоулу си отмъщава за това, че гробът му е притиснат до мазетата на един социалистически блок и никой не може да открие лобното място на един от съвременните строители на Видин. Същата тегоба виси и над Оряхово, откъдето е проф. Цанков, а името му никъде не е споменато. Точно сега, по време на предизборна кампания това име звучи с особена символика. Както Оряхово, така и Видин са градове на много личности, осветили родната ни история и култура. Галерията във Видин се издига на нещо като могила до брега на Дунава и представлява рядко красива сграда от началото на миналия век. Тя носи името на Никола Петров и събраните сега в залите й пейзажи на художници от цяла България са своеобразно посвещение на този голям и живял в голяма нищета художник. Радостно съвпадение е, че една от авторките, която по-късно открива самостоятелна изложба в галерия „Гема”, получава награда. Не по-малко оживление предизвиква и фактът, че Гордън Картър, млад английски художник, живеещ във Видин, също получава награда за своите остри, черно-бели градски пейзажи. Третата награда е на Цветан Тимотеев, представил сърцераздирателни, социално-биографични творби, свързани с историята на рода. Сред многото интересни автори като Анета Драгушану, Димитър Чолаков, Любен Генов, Радослав Савчев, Мари-Терез Господинова и др., драстично прозвучават платната на Петър Арнаудов, които представляват просто едно раздрано платно и друго, което е нервно и експресивно нацапано. Ако имаше награда, наречена „разголена душа”, то бих я връчил на този художник. Впрочем цялата изложба ми звучи малко като разголена душа не само с носталгията към миналото, но и с надеждата изкуството отново да има социално признание и да се харесва. Засега подобни основания има – изложбата е посетена от стотици зрители само на откриването. Присъстват кметове, кандидат- кметове и митрополитът Дометиан, святкат прожектори и художниците са заобиколени от журналисти. Наистина отдавна не бях виждал такъв интерес. Би било добре той да бъде подкрепен поне от една откупка. Стойността на интереса също може да бъде изчислявана в пари. Изложбите в галерия „Гема” досега винаги са били съпътствани от материален успех за авторите. Галеристът Боян Минков е създал елегантно и привлекателно пространство, в което за около година показаха свои творби редица утвърдени български автори. Бора Петкова и Пенка Минчева са сравнително нови имена, вече заобиколени от интерес и съпътствани от призове. Бора представя релефи и кръгли пластики, които впечатляват със съчетанието на класичност и нетрадиционност. Голямоформатните портрети и композициите с карфици на П. Минчева сякаш пробождат културните наслагвания и ги отпечатват директно върху съвремието. Тази изложба ме зарежда с надежда и оптимизъм. Впрочем всичко, което видях във Видин, ме кара да искам да съм жител на този град, за да мога да кажа, че съм от едно място с Никола Петров и Жул Паскин, но и че участвам в парадоксалното и заредено с очаквания от всякакъв род настояще. Предстои ми връщане в София – пак покрай Дунава, пак през планините, пак покрай „овчето” мляко на Гинци, до първите прашни улици на „Обеля“ и „Люлин“, до които дори и изкуствените градини на Mr. Bricolage изглеждат като оазис. Нищо. Някой път пак ще се върна до Видин, или този път ще отида да се почувствам човек в Оряхово.