Разговор с Патрик Кребс, директор на словашкия театър „Театър без дом“, за усилията да се прави изкуство с хора в неравностойно положение и усещането за смисъл, което те дават

Какво представлява „Театър без дом“?

„Театър без дом“ е единствената театрална група в Словакия, в която актьорите и актрисите са бездомни хора, хора с физически увреждания, хора с психиатрични диагнози, бивши затворници или просто хора, които обикновено са забравени от обществото.

Този театър има дълга история, но как започна всичко?

Всичко започна с една идея преди двайсет години – искахме да видим дали е възможно да подготвим представление с бездомни хора. Никой не знаеше дали това ще бъде възможно. Имахме само една идея и голям ентусиазъм. В първото представление се включиха хора, които събираха картон и хартия по улиците на Братислава, и спектакълът се оказа успешен. Публиката го хареса, нашите актьори го харесаха, ние си го харесахме. Започнахме да изнасяме спектакли из Словакия и докато пътувахме наоколо, си мислехме, че това е наистина хубаво и вероятно трябва да създадем организация, за да можем в бъдеще да поискаме подкрепа и да съществуваме като независима организация. Защото още тогава знаехме, че е важно всички актьори да получават заплащане за работата си. А за това се нуждаехме от финансова подкрепа, така че основахме Divadlo bez domova и започнахме официално да съществуваме преди 18 години. И сега сме тук, все още работим, играем представления и съществуваме, така че всичко е наред.

Каква е вашата публика? Познавате ли част от нея, имате ли редовна публика?

Не, повечето хора, които посещават нашия театър, са непознати за нас. Представленията ни са безплатни, ние не продаваме билети, основно заради бумащината. Решихме, че входът ще бъде безплатен, а хората, които идват на нашите представления, ще могат да участват доброволно, като ни подкрепят, както решат. И публиката наистина е различна всеки път – идват млади хора, много студенти, идват семейства, понякога идват хора, които просто са любопитни и искат да видят един различен културен или артистичен подход.

Имате ли през годините сътрудничество с независими или държавни театри?

Определено си сътрудничим и имаме добри отношения с други обществени театри. Работим с Националния театър и с различни по-малки театри в Словакия, но също така имаме добри контакти с различни европейски театри и сдружения. Организираме международен фестивал на бездомните театри Error. Защото всички живеем в този свят и проблемите ни са общи. На фестивала каним театрални групи от цял свят. За съжаление, от България все още нямаме театрална група. Така че, ако има такива трупи, особено ако сред тях има бездомни хора и хора в неравностойно положение, хора с различни социални и здравни проблеми, които обичат театъра, ще се радвам да ги посрещнем. Фестивалът се провежда в последните петък и събота на ноември всяка година и тук пристигат наистина много международни участници.

„Театър без дом“, Братислава

Колко издания има вече този фестивал?

Фестивалът съществува от 18 години, като за този период са ни гостували театрални трупи от Унгария, Полша, Чехия, Финландия, Норвегия, Италия, Турция, Словения, Испания, Франция, Нидерландия и Германия. Наистина имаме мрежа с театрални групи от много страни.

Как можем да определим театъра, който създавате? Като социален театър?

Да, наричаме го социален театър, но също така можем да кажем, че е и общностен или дори алтернативен театър. До известна степен театърът, който правим, е и политически. Но винаги казвам, че това е театър като всеки друг. Нашият подход е артистичен, не просто даваме възможност на хората да излязат на сцена, но се опитваме да създадем хубави артистични изпълнения. Мога да кажа така – създаваме театрално пространство. Всички ние обичаме да имаме редовни представления, хубави костюми, музика, затова си сътрудничим с професионални музиканти и други театрални професионалисти, за да представим на публиката спектакли на високо ниво.

Каква е драматургичната основа на вашите спектакли? С какви текстове работите и включвате ли лични истории?

Работим с много разнообразни текстове. Имаме представления, в които нашите актьори създават собствени герои и създават целия текст, всичко, ако им дадем тема. Едно от представленията ни се казва Dreams. Но не говорим за мечтите, а за сънищата, които всички ние имаме. Не за това дали мечтаем да бъдем астронавти, а как сънуваме, че летим, и какво преживяваме, докато спим. Получиха се много различни истории, прекрасни истории, защото няма значение дали някой от нас е бездомен, или е президент на страната – в сънищата си всички сме еднакви. Те са необятната територия на демокрацията. Но имаме и други представления – подготвихме адаптация на древногръцката трагедия на Софокъл „Антигона“, като добавихме оригинален текст към пиесата. Адаптирахме текста за нашите актьори и актриси и те добавиха нещо от собствения си опит, когато самите те са били  принудени да нарушат закона, тъй като това е основното за Антигона – в крайна сметка тя се явява нарушителка на закона. А днес това отново е тема, която засяга всички ни.

„Антигона“ позволява множество прочити, а и вероятно знаете пиесата „Антигона в Моленбек“ на фламандския автор Стефан Хертманс, в която едно момиче от Брюксел се опитва да погребе тялото на брат си, който е участвал в терористичен акт.

Не, не познавам тази пиеса, но днес може да има Антигона в Монреал, Антигона в Ню Йорк. А в нашето представление бездомните актьори пренесоха своите истории в историята на Антигона и разказаха как се справят в ситуации, когато са били принудени да нарушат закона. И това е много интересно.

Може би в този случай театърът е инструмент и за социални промени? И кое е по-важното – включването на тези хора, да се чувстват приобщени, или самото изкуство, което създават?

Ние не избираме какво е повече или какво е по-малко. По-скоро гледаме на работата си като допълваща. Тук като че ли има и важна политическа гледна точка, защото можем да говорим за социално включване, лично включване, за изкуство, театър и ритуални елементи. Има много елементи, които се опитваме да комбинираме, и е трудно да се каже кое е най-важното. За мен вероятно най-важното е, че гласът на хората, които обикновено нямат глас, на бездомните, на хората с увреждания, вече може да се чуе и да бъде разбран от обществото. Изглежда, че изкуството и театърът са добър канал, който се доближава до хората, и публиката може да разбере по-добре какво означава да си бездомен.

Колко актьори имате, които могат да се определят като бездомни, и колко дълго остават в трупата?

Трудно е да се каже. В момента имаме трупа от 13 души, като една от актрисите е с нас вече двайсет години. Имаме и хора, които са при нас от 15 или от 10 години. А най-новата ни актриса се присъедини преди четири месеца. Обикновено хората остават с нас дълго време. С някои от актьорите се разделихме, защото починаха.

Кои са най-големите проблеми, когато започвате да работите с тези актьори? Да повярват, че са добре дошли, и да им създадете сигурна среда и безопасно място?

Да, срещаме се с тези проблеми, но най-важното за всички е да се чувстваме комфортно със себе си, да не съдим себе си и другите поради социален или културен произход, сексуална ориентация или нещо друго. Това ни дава шанс да приемем себе си и другите. Това важи и за актьорите. Те остават с нас само ако ни приемат.

„Театър без дом“, Братислава

И кое е най-трудното в този процес на приемане?

Най-трудното е да имаме връзка с официалните институции и да отстояваме идеята си, че има смисъл да работим с бездомни хора, не само да им раздаваме храна. Също така е важно тези хора да имат пространство, където да се изявят или да работят. Те обичат да си помагат и това е прекрасно. Част от нашите бездомници са и лични асистенти на колеги с увреждания. Имаме актриса в инвалидна количка и наш актьор без дом, който ѝ помага – води я в театъра, връща я обратно вкъщи, води я на репетиции и представления. Това е нещо като възпитание в социална чувствителност.

Казахте, че имате три правила във вашия театър, които всеки актьор трябва да спазва, за да работи при вас. Какви са те?

Имаме правила, които подкрепят работата ни, и те са много основни, без тях не бихме могли да работим. Първото е да оставим употребата на алкохол, наркотици и хазарт извън театъра. Не сме наивници и разбираме, че ако човек има зависимост от алкохола или наркотиците, той няма да спре да пие завинаги, само защото е дошъл в театъра. Но този човек може да се справи с пиенето и първото правило е, че когато идва в театър – и на представления, и на репетиции, въобще когато идва в трупата, не може да е употребявал алкохол или други вещества. Това правило води до голяма промяна в живота за хората и те се научават да контролират в по-голяма или по-малка степен тези зависимости. Второто е хората да се научат да управляват времето си – очакваме всички актьори да идват навреме. Репетициите и представленията винаги започват и завършват навреме. Имаме редовни репетиции два пъти седмично – всеки понеделник и сряда. Дори сега, когато говорим, в нашия театър има репетиции и съпругата ми, която е и драматург, се грижи за това. И това е много хубаво, защото, ако имаме бездомен човек, който е напуснал театъра ни, той знае, че винаги, когато реши, дори след две години, може да се върне – знае, че всеки понеделник и сряда от 14 до 16 часа може да се присъедини към нас. И третото правило е забраната на всякакво насилие – вербално или физическо, над други хора или над себе си.

Как се ръководи тези независима театрална компания?

Управляваме я екип от хора – Йозеф Буйна, Томаш Кубиш, Урсула Ковалик – съпругата ми, и аз. Аз и Урсула сме директори, но Урсула е също авторка на книги и пиеси, преведени на 12 езика. Тя е призната писателка феминистка и е написала няколко пиеси за нашия театър, но също така пише и за други театри. А в момента завърши нова пиеса за Медуза, така че имаме намерение да навлезем още по-дълбоко в гръцката митология.

Какъв е репертоарът ви през годините?

Доста голям репертоар имаме за независима театрална група. Имаме живи седем спектакъла, включително и куклено представление. Играем с кукла с човешки размери и този спектакъл го адаптираме за различна публика. Следващата седмица имаме турне в Испания и сега репетираме това представление на испански. Всеки актьор и актриса има две или три реплики на испански. След три седмици ще изнесем същото представление, но пред ученици с увреден слух. Така че сега изучаваме и жестомимичния език заради спектакъла. И мисля, че работим в две посоки – и за актьорите, и за публиката.

Вашият театър е независим, но каква подкрепа получавате?

Вече имаме богата история и затова получаваме подкрепа. Но сме имали периоди, в които не сме получавали помощ. В началото повече от десет години не успявахме да получим подкрепа от общината в Братислава, въпреки че работим тук. Сега вече общината ни подкрепя. Имало е години, когато сме получавали символична подкрепа от Министерството на културата, но сега не срещаме разбиране и то вече не ни помага.

Защо?

Това е по-скоро политически въпрос, не зная. За сметка на това, получаваме силна международна подкрепа, по програма Еразъм плюс и от Международния вишеградски фонд, който насърчава по-добрите връзки между Чешката Република, Унгария, Полша и Словакия. Този фонд осигурява финансиране на нашия фестивал вече 18 години. Така че без Вишеградския фонд не бихме могли да приемаме и каним чуждестранни групи.

Мислите ли, че работата ви е достатъчно видима и за институциите, и за публиката?

Не съм сигурен колко добре се виждаме. Нашият театър е малък. Разполагаме с 50 места за публика и в повечето случаи залата е пълна. Така че, като говорим за публика, ние сме видими. Говорейки за институции, някои от институциите ни познават и ни подкрепят. Със сигурност много институции нямат представа, че съществуваме. Но като цяло, след 18 години мога да кажа, че сме добре – не се чувстваме забравени, просто си вършим работата.