Разговор с Емрик Ено от френското ритуално индъстриъл-фолк-рокендрол дуо Cantenac Dagar, чийто втори концерт в България е тази вечер в Зала „Сингълс“ на НДК
Заглавието е непреводима игра на думи. Групата Cantenac Dagar е формирана в Тулуза, откъдето е Стефан Бараскюд, който свири на банджо с лък и ефекти (Тулуза звучи като to lose, „да изгубиш“), а другата половинка – Емрик Ено (бийтбоксер, вокалист, грио, човекът с аналоговите специални ефекти) – е от градчето Ди в Алпите, пак на Юг (изписва се die, като „умирам“ на английски). Което си е донякъде вярно. И двамата са много жизнеутвърждаващи и светли хора, но са отдадени на музиката до смърт. На тази музика, която докосва и по-фините струни, но и най-мрачните кътчета в душата и не е създадена така, че да отговаря на пазарните алгоритми и да спаси носителите си от крайна бедност, изстрелвайки ги на върха на някоя класация.
Музиката на Cantenac Dagar е музика от сърце. Тя звучи като индиански или инуитски ритуал, като мрачен индъстриъл, но без да се основава на особено електронен звук (точно обратното!), като авангарден рокендрол, като сегашните Swans, но в някакъв невъзможен минималистичен вариант – с препратки към Suicide, The Doors и шаманската музика. Стефан и Емрик не свирят на сцената, а винаги в средата на помещението, заобиколени от публиката, увлечена от своя страна в същия този транс, който завладява и двамата музиканти. Сетът им е наистина минимален – електрифицирано банджо, звънци, хармоника, микрофон, малък винтидж касетофон с касетки. Усещането е като от мощна бетонобъркачка. Разговаряме с бийтбоксера, певец и условен фронтмен на Cantenac Dagar Емрик, който, между другото, е бил веднъж като солов артист в България – на фестивал в „Баня Старинна“ в Пловдив през далечната 2010 г.
Разкажи ни за това как е създадена групата Cantenac Dagar.
Със Стефан се срещнахме за първи път през 2009 г. Свирех на един фестивал, на който и той участваше, макар че тогава не успях да чуя неговия концерт. Междувременно стана така, че се преместих в Южна Франция, в града, където живее и той – Тулуза – и се срещнахме отново. Открихме, че имаме сходен усет и сходна чувствителност и спрямо живота и света, а и за различните изкуства. И така, решихме да съчетаем уменията си – той на китарист, аз – на бийтбоксер, но ни отне още една година, докато пътищата ни отново се пресекат… Ден преди първата ни репетиция Стефан си беше купил банджо и се появи на репетицията с банджо, вместо с китара. Това беше много приятна изненада и някак задейства спусъка, който ни изстреля към създаването на нашия доста необикновен инструментариум. На тази репетиция свирихме без прекъсване 3 часа – само двамата, забавлявайки се. Бяхме много вдъхновени от духа на музиката на американските индианци. А на следващия ден седнахме да изслушаме записа и да си изберем фрагменти, които ни допадат… И решихме да продължим, следвайки появилите се още на тази начална репетиция интересни фрази и цели музикални изречения. Първият ни концерт се състоя на 3 декември 2013 г.
Всъщност вашият инструментариум е минимален – но имате всичко. Банджото е и струнен, и перкусионен инструмент, както и човешкият глас…
Да, колкото по-малко имаме, толкова повече правим. Не сме пипали нищо по техниката, която използваме, от самото начало преди 12 години. Аз лично продължавам да ползвам точно същия микрофон и същите кабели, с които бях на онази първа репетиция. По отношението на лупърите и другите подобни машини също си имам позиция – не използвам лупър. Само малко ехо-ефекти – за пеенето или за дишането. Защото иначе, ако престана да правя ритъм с уста, ритъмът изцяло спира. Единственият по-специален ефект, който си позволявам, е малък стар касетофон. И двамата обичаме касетите – и звука им, и тяхната материалност. Записваме странни шумове, звънци, лаещи кучета и т.н. на тези касетки, които после използваме на живо в пърформанса. И, да, за една от песните ни записах и бийтбокс, за да видя как се получава, когато създавам на живо ритъм с уста, стъпвайки върху друг ритъм.
Как записвате албумите си?
Имаме си наш специфичен и много личен начин. Използваме обикновено звукозаписно устройство Zoom H4, което поставяме срещу колоните. И досега не сме попадали на техника, която да е по-добра за запис на нашата музика. Стефан има грижата за продукцията – за записа и после за мастерирането. Но звукът всякога е много суров и много брутален. И винаги е запис отведнъж. Не записваме по канали. Суров звук и записи на живо, това е – всичките ни албуми са създадени така.
Оказват ли влияние различните типове помещения върху това какво и как ще изсвирите на концерта? И използвате ли предимствата и/или недостатъците на залата при записите на албумите ви?
Да, пространството, стаята, подовата настилка, стените, таваните, хората от публиката навсякъде около вас – всичко това дава есенцията на 85% от нашата музика. Но като казах, че записваме на живо, имах предвид, че подсигуряваме условията, където да изсвирим тази музика отведнъж и да я запишем. Обикновено това са записи без публика. Така са направени повечето ни албуми. Организираме си звукозаписни сесии в едно такова западнало пространство в централна Франция. Обичаме огромни прашасали помещения за нашите записи, на които те напълно съответстват. Имали сме опит с добре организирани студийни условия – по традиционния начин, на места с тонове техника и специални килими и стени. Но това не е за нас… Предпочитаме да е в нечий хол или в голям склад. Един приятел има точно такъв склад – мръсен, много студен през зимата и много горещ през лятото. Точно като за нас. Миналата година имахме две сесии там и от тях излезе материал за три диска, които още не сме издали. Първият излиза в края на годината.
Това ли е основното ви място за записване, или ползвате и други подобни?
В Тулуза в продължение на 30 години имаше един ъндърграунд център – Mix’art Myrys, в който сме записвали и ние. Пространството там беше също като огромно складово помещение. Но центърът беше затворен през 2022 г. Оттогава ходим да записваме в склада на нашия приятел в централна Франция, защото е най-близко по дух и излъчване до Mix’art Myrys.
Кое е по-важно в динамиката между теб и Стефан – това, че всеки от двамата може да предвиди следващия ход на другия, или напротив – взаимната изненада? И къде се намира Cantenac Dagar днес, ако погледнем назад като равносметка?
Бих казал, че в момента живеем най-хубавите си години като група. Последните десет години извървяхме наистина дълъг път заедно. Познаваме се много добре, но същевременно всеки път, когато се срещнем, е различно. Всеки концерт ни е като първи. Удивително изживяване. Винаги единият от нас запалва малка искрица, малка светлинка и… веднага се захващаме да обсъждаме как можем да развием тази идея, като едновременно с това засвирваме. Ето един пример: по-миналия петък, по време на френското ни турне, пътувайки от петъчния към съботния ни концерт, разговаряхме за една нова песен, която още беше идея. И в събота вече я свирехме пред публика. Дори начинът, по който разговаряхме за тази песен, беше нагледен пример за това как ние двамата сме сякаш един и същи човек. Толкова е хубаво, че познавам Стефан. Двамата сме различни, имаме различен бекграунд, но усещаме нещата и ги изразяваме по много сходен начин, а също така чувстваме в еднакво силна степен неотложната необходимост на това да създаваме музика. Не бихме просъществували заедно като група цели 12 години, свирейки всяка вечер един до друг, ако не споделяхме някаква съвместна мистерия. Не знам как да я опиша – може би именно поради това е и мистерия, може би е искрата на съзиданието.
Бил си вече в България, но преди доста време и сам. Сега идвате за първи път като дуото. С какво чувство подхождаш към новите места, на които отивате да представите музиката си?
Любопитен съм. За храната например – как и какво ядат хората в различните части по света. Какво харесват. Много труден въпрос, защото това си е наистина рокендрол турне – свирим всеки ден и после заминаваме за следващия град. Обикновено никога не ни остава време да видим повече от страната. И си знаем, че ще се срещнем с хората само набързо, въпреки че понякога дори това е достатъчно, за да създадеш истински приятелства. Но така е – знаем, че сме пристигнали, за да свирим, и се концентрираме върху свиренето, което е и най-важното на едно турне. А в България имам едно наистина шантаво изживяване отпреди 15 години. Вашата страна е много специално място в света. По подобен начин съм се чувствал може би само в Армения. Та, като бях тук през 2010 г., си спомням, гледайки пейзажа през стъклото на колата, едно много особено чувство на свобода и простор. Не знаех защо се усещам така и чак после си дадох сметка, че е заради ширналите се поля без нито една ограда, стена или друга преграда. Същото вече го бях изпитал и в Армения. Гледаш примерно овчар със стадо и ако си представиш, че прозорецът на колата е телевизионен екран, те продължават да вървят, прекосявайки рамката на екрана – свободно, по права линия, без да им се налага да правят завои, да се движат на зигзаг или в кръг… защото могат да го направят, тъй като няма ограда, която да им пречи. И това е наистина уникално. Не съм виждал нещо подобно никъде другаде по света, освен в България (и преди това в Армения). Бях впечатлен на физическо ниво от това осъзнаване и от усещането за свобода и непреграденост.
Концертът на Cantenac Dagar в София е довечера (понеделник, 13 октомври) в Зала „Сингълс“ на НДК. Вратите отварят в 20 часа. Преди тях – в 20.45 – на сцената ще излезе японският джаз барабанист-експериментатор Масацугу Хатори. А самите те ще започнат ритуала си (не на сцената, а сред публиката) в 21.45. Билети има в EpayGo и на касите на EasyPay. Концертът се организира от „Аларма Пънк Джаз“ в сътрудничество с унгарския лейбъл blindblindblind.
Цветан Цветанов
