„Аз съм вятърът“ от Юн Фосе, Унгарски национален театър Клуж-Напока, Румъния, режисьор Габор Томпа, сценография и костюми Дьопар Бочай, хореография Енико Дьордякаб, музика Чаба Борос, осветление Ромео Гроза. Участват: Жолт Гедо, Лоран Фаркас, Андреа Кали, Емоке Ката, Гизела Кисид, Анико Петио, Юлия Лацо, Сила Варга. Гостува в ТР „Сфумато“ на 27 септември 2025 г.
Когато успявам да пиша добре, има един втори, безмълвен език. Този безмълвен език казва за какво става дума.[1]
Има писатели, според които не се пише само с думи, а с цялото същество, характера, мита, паметта, традицията, културата и езиковите асоциации. Такъв писател е Юн Фосе. Започвайки писателската си кариера през поетичното и прозаичното писане, той получава световна слава благодарение на текстовете си за театър. Изследователи на драматургичното му творчество говорят за забележителната му композиция, която се основава на принципите на повторение и вариация, съпоставима с методите на изграждане на музикално произведение, където паузите носят специално семантично натоварване. В много случаи пунктуацията отсъства и това не е случайно. В едно свое есе Фосе нарича точката „враг на мисълта“. И действително неговите пиеси носят освобождаващо поетично звучене.
„Аз съм вятърът“ е пиеса, написана през 2007 г. за двама персонажи (Единият и Другият), с дълбокия лаконизъм на Бекетовото съсредоточено вглеждане в явленията. Стремежът за намиране на избавление от абсурда на битието и неговата ограничаваща телесност е изразен с естетическия минимализъм на Севера, където всичко протича в по-бавен и по-мистичен ритъм. Сложно се разказва сюжетът на такъв текст, базиран много повече на поетичното, отколкото на драматургичното начало. Там изплуват символи и се напластяват смисли. Морето и вятърът са безмерни теми наред с опита на човека да превъзмогне тясната си битийна форма. Поставен сякаш на ръба на ритуалното, той успява да надскочи плета на мислите си и започва да пребивава в един по-забавен и размерен по друг начин свят. Смъртта е невидимата спойка в текста.
„Аз съм вятърът“, фотография Унгарски национален театър Клуж-Напока
„Моята партитура е контуриране на един вид вселена, където звукът и тонът са ясно дефинирани, а задачата на режисьорите и актьорите е да ги изпълнят на сцената“, твърди Юн Фосе.
Сценичната версия на пиесата, поставена от Габор Томпа в Националния унгарски театър в Клуж-Напока (Румъния), предизвиква към дълбоки размисли с интерпретативните си методи на изображение. Томпа е от онези режисьори, които вникват в текста отвъд словесната му изява, затова работата му по автор като Фосе е задълбочен поглед към невидимото. Постановката наслагва допълнителни смислови посоки, изразени както на нивото на сценичната среда и музиката, така и през привнесения хоров персонаж, който придава ритуално и метафизично присъствие на цялото. Забележителен е парадоксът, наложен от ясно дефинираната среда, разработена с прецизна точност към детайла, и полагането на абстрактния, надбитиен и боравещ с фините линии на трансцендентното текстуален корпус. В решението на двамата персонажи – Единият (Жолт Гедьо) и Другият (Лоран Фаркаш), Томпа остава изцяло верен на естетиката на автора. Присъствието им на сцената е бавно и отмерено, работещо много повече със статиката и безмимичната образност, като през този лаконичен външен израз най-ясно си проличава динамиката на вътрешното. Мизансценът на придвижването изглежда като празен ход по геометрията на пода, но именно с това наглед празно и хаотично преминаване се очертава рамката на телесното присъствие. Забележителна е постройката на една част от спектакъла, в която Единият и Другият, облечени в черни костюми, държат пред себе си, плътно до тялото, бомбе. Като премълчана асоциация се прокрадва образът на човека с бомбето (Рене Магрит), но пък колко деликатно се припокриват двете концепции за съществото и съществуването. Защото и при Магрит обичайното отключва нови значения, а вторият план на невидимото понякога е по-съществен. Всъщност оформянето на сценичното пространство (сценограф Дьопар Бочай) е белязано в не по-малка степен от тази незрима същественост на втория план. Независимо от разгърнатата особеност на конкретното, изобразяващо болнична среда, поместена в изоставена църква със стенописи, по-съществени се явяват вратите, поставени в дъното на сцената, както и два прозореца с мръсни стъкла. Именно през тези врати, през портала към Отвъд, влиза и добавеният от Томпа колективен персонаж на хора. Там се разиграват и най-драматичните и активни в чисто композиционен план сцени. А окото на гледащия се насочва натам с нуждата да разбере какво има отзад. Хоровото изпълнение на актрисите придава огромно въздействие на представлението през своето хореографирано и полурелигиозно присъствие. Композиторът Чаба Борос използва църковни песнопения. Въвличането на религиозната тематика придава допълнителна тежест на спектакъла, темата за спасението намира своето индиректно, но все пак конкретно заявяване.
„Аз съм вятърът“, фотография Унгарски национален театър Клуж-Напока
„Аз съм вятърът“ е произведение, което отвежда мисълта в много широки полета. Там, където усещането за безвремие и безплътност дават пълно успокоение от суетата на мирското и тленното, за да ни обърнат към позабравената същност на душата и да дарят глътка бавност.
[1] Цитатът е от интервюто, което Юн Фосе дава за „Ню Йорк Таймс“ през 2022 (година преди да спечели Нобелова награда за литература).
Станислава Кирилова
