Обичайно, пресата обръща внимание на „полицейското насилие“ срещу демонстрантите, а не обратното. Не е свойствено на журналистите да пишат за евентуални провокации от страна на протестиращите. Така беше и през 1968 г., и през 1986 г., и през 2006 г. В ситуацията с „жълтите жилетки“ и с противниците на еднополовите бракове медиите много по-активно изтъкваха „насилието на самите протестиращите“. Особено ясно идеологическата страна на коментарите им се прояви във втория случай.

Жан-Ив Льо Галу е бивш евродепутат и е участвал в организацията и провеждането на множество мирни демонстрации. Освен това, той е работил в Генералния инспекторат на администрацията към Министерство на вътрешните работи на Франция, където е поддържал контакти с префекти, полицейски началници и старши офицери от жандармерията. В това интервю той споделя с редакцията на „Булевард Волтер“ мнението си за насилието на фона на протестните акции на „жълтите жилетки“.

– Как си обяснявате мащаба на насилие по време на протестите на „жълтите жилетки“?

– Всяка демонстрация съдържа потенциал за насилие. Работата е там, че протестиращите винаги искат повече, отколкото им позволява полицията. А тя притежава монополното право на легитимно насилие, което може да доведе след себе си неговото непропорционално прилагане.

– В какво тогава се състои разликата?

– Първата разлика се отнася до начина на отразяване в медиите. Обичайно, пресата обръща внимание на „полицейското насилие“ срещу демонстрантите, а не обратното. Не е свойствено на журналистите да пишат за евентуални провокации от страна на протестиращите. Така беше и през 1968 г., и през 1986 г., и през 2006 г. В ситуацията с „жълтите жилетки“ и с противниците на еднополовите бракове медиите много по-активно изтъкваха „насилието на самите протестиращите“. Особено ясно идеологическата страна на коментарите им се прояви във втория случай. Движението беше напълно спокойно, обаче всяка агресивна проява на някой от протестиращите беше незабавно осъждана… включително и от самите организатори.

– В протестите на „жълтите жилетки“ имаше ли повече агресия от страна на демонстрантите?

– Да, разбира се. И за това има няколко причини. Това са стихийни протести, без предварително да са ангажирани силите за охрана на обществения ред. А присъединилите се радикални елементи могат да зададат общ агресивен тон. Освен това, у голямата част от демонстрантите се формира усещането, че са презирани. При това, много от тях са млади хора, което прави протестите по „силови-физически“. Върху всичко това се наслагват и провокационните указания на правителството.

– Какво имате предвид?

– Масовото използване на газ срещу мирната тълпа, да речем, което по съвършено разбираеми причини може да я направи агресивна. Да ви дам ли един пример? По време на втората демонстрация (1 декември) на Елисейските полета, полицията започна да използва водни струи от 10 часа сутринта и обгази Шанз Елизе в диаметър от 1.5 километра. Това изкара от нерви хората, които спокойно стояха на няколкостотин метра от полицейските заграждения. След това, тази полицейска практика се пренесе и в крупните, провинциални градове. Това доведе до подем на радикалните настроения сред „жълтите жилетки“, като в отделни случаи начело им застанаха опитни бунтовници, предимно от редовете на ултралевите формирования. Но, каквото и да е, това не оправдава броя на проявите на полицейско насилие.

– Напомнете ни цифрите.

– Над 5000 задържани, хиляда арестувани, стотици в арестите, почти 2000 ранени, десетки с лицеви травми и извадени очи и голям брой с черепни травми. И всичко това при пълното мълчание на най-големите френски медии… Представете си как те биха реагирали, ако Путин или Орбан бяха постъпили така с протестиращите в своите страни! За това биха говорили по 20 минути във всяка вечерна новинарска емисия. Представете си какво биха казали те, ако жертвите бяха от емигрантските квартали! Спомнете си какъв шум се вдигна около Тео, предполагаемата жертва на изнасилване в Олне. Но в дадения случай това не се брои, защото пострадалите основно са коренни французи.

– Но нали полицията трябва да има право на защита и на поддържане на реда?

– Разбира се. Само че възниква въпросът – не получава ли полицията указания от адската троица Кастане-Филип-Макрон, на границата на гражданска война.

– Не преувеличавате ли? Какви са ви основанията да твърдите това?

– Струва ми се, че става въпрос за негласни указания. Ако полицаите нямаха усещането, че над тях има „чадър“, те биха се държали много по-внимателно. След множеството оплаквания от самите полицаи (например, от „гневните полицаи“), ръководството е дало заповед за пряка стрелба срещу демонстрантите. Ръководството – това са министърът, префектът, комисарят и/или висш офицер от жандармерията. Сегашните репресии се различават кардинално от обичайните френски правила за осигуряване на обществения ред, като имам пред вид: масовото използване на водни струи, използване на бронетехника, директен контакт между полицейските сили и протестиращите, бой, възстановяване на мобилните стрелкови групи, масово прилагане на сълзотворен газ против тълпата, включително и от покривите на сгради, дори от вертолети, но все пак достатъчно далече от силите на жандармерията, неоправдано използване на специални гранати за разпръскване на демонстрантите, активно използване на гумени куршуми, които на теория са забранени за използване по време на демонстрации, стрелба на „месо“ и т. н.

– Да, но това вероятно е било необходимо.

– Разбира се, но това се прилага само в изключителни случаи. Съвсем точно, обаче не и систематично и непропорционално. Бих желал да ви разкажа какво се случи с младата Фиорина, която остана без очи на 8 декември. Тя за първи път отива на демонстрация със своя жених. Кристоф Кастане (лидер на центристката партия на Макрон и прессекретар на френското правителство, б.пр.) беше обявил, че Шанз Елизе ще бъде достъпен, но всъщност затвори достъпа. Фиорина забелязала, че ситуацията започва да се нажежава и решила да си тръгне. Кордон на жандармерията й попречил. Тя се оказала блокирана в продължение на повече от един час. Когато в южната част на Шанз Елизе започнали безредици, тя се придвижила на север, каквото направили и много от мирните демонстранти. Отдалечавайки се, полицаите хвърлили гранати срещу мирните протестиращи. Взривната вълна избила лявото око на Фиорина и счупило челюстта й. За нещастие на Кастане, този разказ се потвърждава от направените множество видео материали. Ще дойде времето, когато самият той ще трябва да отговаря, а не само полицаят, хвърлил гранатата.

– Това изолиран случай ли е?

– Не, без очи останаха повече от десет човека, в това число и две момичета, а броят на счупванията се изчислява на десетки. При това, в болшинството случаи става дума за мирни демонстранти. Успях да говоря с очевидци, включително и млади жени, които описват доктрината на репресии по следния начин: правят ни капани, за да задържат колкото може повече хора и обстрелват мирните демонстранти, за да се откажат отново да демонстрират.

– Но как е възможно това?

– Благодарение на осъдителното отношение на медиите, които акцентираха върху агресията на отделни демонстранти, като често изваждаха всичко от контекста, както беше с „Боксьора“ или „Стрелците“ от Шанз Елизе. Освен това те премълчаваха или омаловажаваха полицейското насилие. Медиите винаги имат двоен стандарт. Обичайно са против „полицейското насилие“, но днес те са против „насилието на демонстрантите“.

– И така да е, но това не оправдава насилието срещу медиите.

– Разбира се, че не го оправдава, но поне го обяснява. Аз не одобрявам, макар и редките случаи на насилие срещу медиите, но ги разбирам. Разбирам и вербалните обвинения срещу тях и даже определен вид поведение. Затова има психологически причини. У „жълтите жилетки“ възникна усещането, че се отнасят несправедливо към тях и че ги презират. Даже има и политически причини. На демонстрантите им се струва, че медиите са на страната на властта. Ще отида още по-далеч, като кажа, че медиите са властта, която решава кое е добро и кое е лошо, кое е приемливо и кое не е приемливо, за какво може и за какво не може да се говори, какви искания трябва да приеме правителството и кои да отхвърли.

– На какво основание казвате това?

– На основание на фактите. Когато медиите подкрепят демонстрантите, правителството в крайна сметка отстъпва. Така беше и през 1968, 1986, и 2006 г. Когато медиите обвиняват демонстрантите и подкрепят репресиите, тогава на правителството всичко му е наред. Така беше през 2013-2014 г. и 2018-2019 г.

– Но има много наблюдатели, които обвиняват медиите, че вземат страната на „жълтите жилетки“.

– Да, обвиняват денонощните новинарски канали, че постоянно говорят за демонстрантите, но това е абсолютно нормално, това им е работата. Освен това, тези, които сега обясняват движението „жълти жилетки“ с влиянието на телевизията, в интелектуален и психологически план са еквивалент на онези, които обясняваха, че събитията през май 1968 г. се дължат на периферните радиостанции. Когато телевизионния канал BFM и останалите телевизионни канали махнаха камерите си, веднага пристигнаха алтернативните медии и започнаха да разпространяват в социалните мрежи видеоклипове, заснети със смартфони. Само че не технологиите създават събитията, а участниците в събитията използват технологиите.

– В крайна сметка, какво очаквате от големите медии?

– Нищо. Аз мисля, че те не са способни да бъдат самокритични. Не могат да възстановят плурализма в редиците си. Не могат да представят различни гледни точки. В текущата ситуация те представят една четвърт от общественото мнение. Три четвърти от французите не са представени в медиите в интелектуален, политически или социологически план. Да не говорим, че по този начин медиите игнорират данъкоплатци за 6 милиарда евро годишно (това е държавната субсидия, която получава пресата, Франс прес и Съветът за телевизионно и радио разпространение). Шест милиарда са еквивалента на пет пълни резервоара за колата на всяко френско семейство.