Политическата система, установена след Втората световна война, преживява дълбока криза и се разпада пред очите ни, пише наблюдателят на FP. Според него нито една държава не е заинтересована или способна да възроди световния ред и следователно мултилатерализмът ще се промени, ставайки по-фрагментиран и гъвкав.

Превод от Foreign Policy, САЩ:

Нито Китай, нито Европа, нито Америка след Тръмп, нито глобалният Юг ще могат да го реанимират.

Малцина биха отрекли значението на многостранния подход за решаване на международните проблеми – тоест значението на така наречения мултилатерализъм. Тъй като много проблеми днес все повече придобиват глобално измерение, международното сътрудничество става просто неизбежно. И все пак, многостранната система, която се появи в края на Втората световна война със създаването на ООН и други организации, в момента се разпада пред очите ни. Следователно е необходимо сериозно да се замислим защо тази система се разпада, дали може да бъде спасена и ако не, с какво да я заменим.

Според привържениците на политическия реализъм в международните отношения, всички институции са производни на международната структура на властта. Ако последната претърпи фундаментални промени, първите губят своята основа, своя фундамент. Следователно, отсега нататък, както ни съветва политическият реализъм, трябва да свикнем с по-крехки и неоптимални форми на трансгранично сътрудничество.

Мултилатерализмът, ако го определяме в най-елементарната му форма, (т.е. като координация на политиките между три или повече държави), със сигурност няма да изчезне. Краткосрочното сътрудничество между различни групи държави има дълга история и ще продължи. Формирането на сложни многостранни режими, имащи стабилни правила, подкрепени от широк кръг от правителства, които диктуват поведението и ограничават дейността на държавите, обаче е много по-рядко явление. Всъщност многостранната система и институциите, възникнали в края на 40-те години на миналия век, са уникално явление в човешката история. А именно тази система понастоящем се разпада.

Еднополюсният период в историята на САЩ – двете десетилетия след разпадането на Съветския съюз през 1991 г., когато Съединените щати бяха единствената и безспорна велика сила в света – може да се счита за зенит на мултилатерализма. Вашингтон не винаги беше безупречен пазител на международната система: той се съпротивляваше на участието във всички форми на международно сътрудничество, периодично злоупотребяваше с позицията си в Близкия изток и на други места, а политиките му бяха водени повече от национални интереси, отколкото от алтруизъм. Въпреки това, през този период (тоест, когато многостранната система се радваше на широка глобална и вътрешна подкрепа), Съединените щати предоставиха безпрецедентна подкрепа за развитието на многостранното сътрудничество.

В Съединените щати, Европа, Китай, Индия и Русия сме свидетели на възхода на национализма. За разлика от демократичните правителства, националистическите режими обикновено имат по-силни опасения относно намесата на международни организации.

Настоящият колапс на многостранната система не би трябвало да е изненада. Години наред учени и коментатори обсъждат какъв ще бъде постамериканският световен ред. Преди десет години, изследователят на международните отношения и един от най-пламенните поддръжници на либералния интернационализъм, Джон Айкънбери от Принстънския университет, предупреди, че епохата на многостранността е към своя край. А днес многостранната система е в дори по-лошо състояние, отколкото беше по времето на Айкънбери…

Нека направим два коментара относно бъдещата ни посока. Първо, време е да признаем, че златният век на мултилатерализма отмина завинаги. Нито Китай, нито Съединените щати са заинтересовани от запазването на мултилатералната система като цяло – те се интересуват само от онези елементи, които са от полза за собствените им страни. Мултилатералната система няма да бъде възродена от Европа (дори и да не гледа на нея с враждебност), нито от по-склонни към сътрудничество Съединени щати след Тръмп, нито от други страни, търсещи по-многополюсен свят, в който гласът на Глобалния Юг ще бъде по-силен.

Второ, макар мултилатералната система да е несъвършена, си струва да се борим за нея, защото алтернативата е още по-лоша. Но бъдещата мултилатерална система вероятно ще бъде по-фрагментирана, по-разделена, с малки групи от държави със сходно мислене (т.нар. мини-общности), обединени за решаване на конкретни проблеми. Понякога тези групи са водени от споделени ценности, но по-често от споделени проблеми, от които със сигурност няма недостиг в съвременния свят.