Това убеждение е погрешно по две причини. Първо, чудовището не е мъртво, а просто спи. Възобновяването на политическата нестабилност в Италия подчертава една от основните слабости на еврозоната, а икономическите показатели са в окаяно състояние почти навсякъде в региона. Без значение дали ще бъде Италия, Испания, Португалия или Гърция, една от тези страни скоро ще разпали наново страховете около оцеляването на паричното обединение. Второ, и което е по-важно, представата, че запазването на еврозоната е повод за оптимизъм, е изначално сбъркана. Еврото е част от проблема, а не неговото решение.
Безспорно то далеч не е единственият източник на беди за Великобритания, но има основен пръст. Еврозоната съставлява около 19% от глобалния БВП и е дестинация за около 50% от британския износ. И така, когато е в затруднение, светът като цяло чувства последиците, но Обединеното кралство с особена сила, както е сега. От началото на 2008 г. американският БВП е нараснал с около 3%, китайският - с 46%, а този на еврозоната се е свил с 2,5% и продължава да намалява. Единната валута е допринесла за това лошо представяне по три канала. Първо, тя смаза конкурентоспособността на по-слабите страни членки. В ерата преди създаването на валутния съюз държави като Италия периодично допускаха поевтиняване на националните си парични единици, което компенсираше покачването на сравнителните им разходи. Разбира се, това не беше панацея. И все пак, при лирата Италия бе конкурентоспособна на световните пазари. За последните 30 години преди възникването на еврозоната страната беше с балансирана търговия. Сега дефицитът по текущата й сметка е над лимита от 3% от БВП, въпреки че вносът е силно потиснат от слабостта на икономиката.
Вярно, Германия и Холандия отчетоха подобрение на конкурентоспособността си, но резултатите им за БВП са далеч от блестящи заради изключително слабия ръст на потреблението, който е под 1% годишно от въвеждането на еврото през 1999 г. На практика тези две страни успяха да се облагодетелстват от съвкупното чуждо търсене, откъдето идват и огромните излишъци по текущите им сметки – почти 6% от БВП за Германия и близо 10% за Холандия. Преди еврото валутите им бяха склонни към покачване, което държеше излишъка по текущата им сметка под контрол, а инфлацията ниска, позволявайки увеличения на реалните доходи, които на свой ред насърчиха ръст в потреблението.
Има и фискално измерение в тази история. Фискалната позиция на Германия е доста здравословна в сравнение с повечето останали части на Европа. Дупката в бюджета миналата година е била само 1% от БВП. Страната има пространство да стимулира търсенето с по-ниски данъци и по-високи държавни разходи. Без еврото, при ръст на германската марка и падане на експортния излишък правителството в Берлин щеше да е под силен натиск да следва точно такава политика.
Това ни води до третия канал, по който еврозоната допринася за икономическа слабост. Заради единната валута всички страни членки имат участие в равнището на правителствените задължения на останалите членки. Резултатът е огромен натиск върху по-слабите държави да смъкнат фискалните си дефицити. В Германия дори са убедени, че трябва да се даде пример на разточителните държави за водене на твърда политика. Забравете политическата, фискалната и банковата интеграция, това са само стремежи. В действителност еврозоната се е превърнала в съюз за строги мерки за икономии.
Могат ли поддръжниците на еврото да ни обяснят как ще се възстанови континентът? Ако не е по силите им, нека поне ни кажат как политическите и социалните системи в Европа ще се съгласуват при този ръст на безработицата? После може би трябва да се запитат защо продължават да стоят зад еврото? Дали не се придържаме към познатото, за да не попаднем на още по-голямо зло?
По в. „Дейли телеграф“
