Актрисата Лидия Инджовa: Стефан Данаилов ме извади от вакуума на НАТФИЗ


Лидия Инджова, една от най-талантливите млади актриси, които непрекъснато напомнят за себе си, е родена в Русия. Семейството й се премества в България, когато тя е на две години. Лидия отрасва в Банкя. Дипломира се в НАТФИЗ през 2008 г. в класа на проф. Стефан Данаилов. В момента играе в „Тя – без любов и смърт” и „Много шум за нищо” в Театър”Българска армия”, „Луда нощ по френски” в Държавния пътуващ театър-София... На 30 май ще гостува в Армията с постановката „Американска мечта” на частен театър „Инверсия”. През септември е първата филмова премиера на Лидия - във филма „Стъклената река” на Станимир Трифонов, където си партнира с Наталия Дончева, Стефан Вълдобрев, Захари Бахаров и Иван Ласкин.


- Лидия, когато бяхте малка, мечтаехте ли да станете актриса?
- То стана някак естествено. В Банкя има една театрална школа – „Смехурко” – и една страхотна жена, Цвета Лазарова, отдадена на детския театър. Това е нейно дело. В началото на прехода, някъде в далечната 1989 г., тя създава това студио и започва да се занимава с деца: от втори до дванадесети клас. Аз попаднах при нея, когато бях в пети клас, и оттогава всъщност започнах да ходя на „актьорско”, както им викахме на заниманията в студиото. Играехме пиеси, пътувахме по фестивали. Всъщност беше доста сериозно. Цвета беше толкова строга, че успя абсолютно да ни подготви за условията в НАТФИЗ. И така, някак естествено, аз попаднах в академията. НАТФИЗ беше продължение на това, с което се бях занимавала като ученичка. Просто знаех, че ще продължа да се занимавам с театър, макар че по едно време исках да ставам архитект (смее се).

- След името ви обикновено се чува „ученичка на проф. Стефан Данаилов”. Доколко това е важно за старта в професията?
- Всъщност важно е дотолкова, доколкото професорът ни даде шанс да излезем много рано от вакуума на НАТФИЗ. Там е един люпилник: ние сме затворена среда и хората – децата или студентите, – на които не се дава да излизат навън и да видят какво се случва в реална обстановка, губят представа за живота. Всъщност четири години те живеят наистина в един вакуум и след като излязат, настъпва шок. А това, което Стефан Данаилов направи за нас, беше, че много отрано ни пусна къде ли не – дори в Народния, там ни сложиха масовки да играем. Появихме се по реклами, по филми. Това лично на мен ми помогна да добия представа какво и колко зависи от мен в тая професия. А не да очаквам отнякъде да дойде Спилбърг и да каже: „Ти си прекрасна, ела да те снимам.”

- Много се говори за участието ви в последната премиера в Театър „Българска армия“?
- Да, последната, която направих с Николай Ламбрев в тази сцена, бе голямо предизвикателство за мен самата. Пиесата се казва се „Тя – без любов и смърт” на Едвард Радзински. Моята героиня е Тя, или на едно място се споменава, че се казва Галя. Самата героиня предпочита да нарича себе си Аз. Неотдавна си мислех вкъщи каква късметлийка съм, че на тези години имам възможността да изиграя толкова богата роля, което наистина се случва много рядко в живота на един актьор. Голям шанс, голям късмет. Тази роля е много сочна, дава възможност за много дълбочини. От представление на представление откривам огромните възможности на тази драматургия - това, че вътре, в пиесата и в ролята, можеш да „актьорстваш”, да се забавляваш от играта на сцена. Наисттина ми се случва за първи път!
Досега, за съжаление, не съм попадала на много добри режисьори, докато Николай Ламбрев според мен е много талантлив и мислещ, различен, търсещ режисьор. Работи според актьора, не според някаква своя концепция за пиесата.

- Какво ви предлага тази многопластова пиеса?
- Пиесата е много вълнуваща. Едвард Радзински я е писал през 70-те години. Николай Ламбрев я е поставял преди 25 години в Пловдивския театър с Радосвета Василева, която сега играе моята майка. Навремето тя е играла Тя. Сюжетът е прост – младо момиче, което има проблем с майка си, иска да разбере какво е любовта. То е на години, в които се опитва да си обясни коя е, с какво иска да се занимава – много преходен момент в живота на всеки тийнейджър. Най-вече търси човека, който да застане до нея. Търси, банално казано, любовта на живота си. Това лично аз съм го изпитала, защото сама си представях, че любовта е нещо велико.
Това момиче случайно попада в стаята на един много по-възрастен от нея мъж, който може да й бъде баща. И започва една любовна история между тях, като и двамата й се съпротивляват, всеки поради своите причини. Това е простият сюжет, но вътре има много теми - общочовешки и вълнуващи хората, които седят долу и гледат. Пиесата ме докосна и развълнува още при първото четене. Вътре има за всеки по нещо, дори за тези, които не биха го харесали. Неотдавна поканих близко семейство да гледа постановката. Мъжът много хареса пиесата, жената - не чак толкова. Не я хареса, защото тя по някакъв начин е жегнала нещо в нея, което мен ме кара да се чувствам доста горда.

- Доколко влагате лични преживявания в образа?
- Доста много! На мен ми беше много трудно да я разбера, защото нямам аналог за тази героиня. Дори не мога да си представя какво е това същество, което на толкова млади години разсъждава толкова сериозно и търси толкова много неща. Каква е тая психика? Хем е момиче, хем е много пораснала. Беше ми трудно да я разбера, а за да я изиграя, трябваше да я разбера. Аз мога да направя нещата, които Николай Ламбрев изисква от мен, бих ги изпълнила с удоволствие, но от там нататък представленията ще тръгват надолу, а не нагоре, както на мен ми се иска. И сега още смятам, че докрай не съм успяла да усетя всичко, което се случва у моята героиня. То е един пламтящ вулкан от емоции, от теми в главата й, разсъждения. Тя е едновременно философ, мъдрец и боец. В същото време е дете, жена. Агресивна, нежна – всичко това в едно. Много ми беше трудно да го разпределя, но понеже много от нещата са човешки и съвпадат с моите преживявания, съм вложила много от себе си вътре.

- Вие играете не само в театър „Българска армия”, но и гостувате на други сцени в страната. Кое предпочитате: постоянната и сигурна работа или пътуването?
- И двете възможности дават различни предимства. Пътуването ми е много приятно, защото това те прави много рефлективен. В различните градове има различна публика, различни салони. В едно от последните представления три пъти се блъсках в една греда на сцената, защото мислех, че входът е оттам. Трябва бързо да успееш да се ориентираш в пространството. Дава много опит. Докато сцената, която ти си знаеш и само на нея играеш, ти дава един комфорт – вкъщи си си и толкоз. Можеш спокойно да се разполагаш и да мислиш вече за твоите актьорски неща.
С частен театър „Инверсия” и с пътуващия театър много обикалях из България, но определено ми е най-добре в Армията. Там с екипа много се сработихме, пък и е на професионално ниво, което те успокоява. В пътуванията има такъв момент, че започваш да се занимаваш с неща, които не са твоя грижа: костюми, гримове. Това малко разсейва, но пък си е опит.
И в Народния много добре се чувствахме, но винаги сме имали толкова мънички ролички, че на нас са гледали като на студенти. Но там продължава да ми е много интересно.

- Ще успеете ли да съчетаете театъра с киното? Привлича ли ви екранът?
- Те са много различни като организация, като мобилизация. И двете много ми харесват. В никакъв случай не бих пренебрегнала едното заради другото. С кино никога не бях се занимавала преди края на първи курс. Едно момиче от специалността кинорежисура ме взе във филмчето си. Имах някакъв страх от камери. Когато снимахме филма, усетих нещо, което наистина ми се удава. Много жалко, че нямаме школа тук, която да е специално за киноактьорство. Киното много ми харесва. Има едно такова вълнение и любопитство към всичко, което се случва около мен на терена. И към това как да си изиграеш точно нещата, защото ти се струва, че играеш едно, а то излиза друго... Наистина съжалявам, че няма школа в България.

- В „Много шум за нищо” неотдавна приехте щафетата от по-възрастните актьори. В 150-тото представление досегашният актьорски състав напълно се смени и вие поехте ролята на Беатриче. Изпитвахте ли притеснение от това, че публиката вероятно ще сравнява постановките?
- Не, не изпитвах напрежение, защото колегите, които бяха на ролите преди нас, се отнесоха с голямо внимание и уважение към нас. Второ, екипът, директорът и всички, от които зависеше това, също подходиха добре към нашето влизане. Направиха добър пиар, подготвиха публиката. Очакваме да ни сравняват, но ние сме някаква свежест в това представление. Не мога да си представя какво е единайсет години да играеш едно представление. Предполагам, те са пораснали, надминали са вече това ниво, на друг етап са, в който искат да правят нещо друго. Това представление за тях вече е просто минал етап и е естествено да влязат по-млади, които да внесат ново усещане. Имената са си имена, разбира се, но ние също достойно се защитаваме. Това е и големият смисъл на театъра – да възпитава поколения и актьори, и зрители.

Интервюто взе Боряна Гоцова

Станете почитател на Класа