Путин води война не само на украинския фронт. Той води и Kulturkampf срещу материалистичните и либерални ценности на Запада: идеологическа битка, която прилича на закъсняло ехо от времето на Първата световна война, когато германският интелектуален елит, начело с Томас Ман, фанатично отстоява достойнствата на германската „култура“, противопоставяйки я на западната „цивилизация“.

Руската агресия срещу Украйна промени всичко. Тя преобрази военно-политическия пейзаж на Европа, изкристализирал след Студената война, уби всякакви надежди за помирение между Москва и Запада поне за едно поколение и ангажира пряко останалата част на континента не просто в сдържането на Владимир Путин, но и в усилията за неговия разгром. Сърцераздирателните сцени на бомбардирани жилищни блокове и болници, на убити и осакатени украинци драматизираха тази нова действителност. Ако е имало време за колебание, то вече отмина.

Мнозина в Германия обаче все още се мъчат да осмислят тази промяна. Правителството на канцлера Олаф Шолц декларира пълна подкрепа за Украйна, но се ослушва, когато става дума за изпращането на оръжия. В края на юни Йенс Пльотнер, главният външнополитически съветник на Шолц, заяви, че бъдещето на отношенията Берлин-Москва е „не по-малко важен и релевантен проблем“ от оръжейните доставки. Едно показателно изявление.

Всъщност значителна част от германската интелигенция се занимава тъкмо с този проблем. В поредица от отворени писма писатели, философи, актьори и коментатори предупреждават против „непропорционални“ и „ескалационни“ действия. Алис Шварцер, ветеранка на феминистката журналистика и авторка на едно от споменатите писма, настоява за преговори с Путин и необосновано нарича украинския президент Зеленски „провокатор“. На фона на доловимата сред гражданите умора от войната и загрижеността около газовите доставки през зимата, натискът върху Берлин за някакъв вид споразумение с Кремъл расте.

На фона на стария германски импулс страната им да бъде мост към Москва, наблюдателите често търсят обяснения в историята. Едно от тях е десетилетната зависимост на Германия от руския газ, което е свързано обаче с още нещо: наследството на Ostpolitik на бившия германски канцлер Вили Брант, насочена към тесни връзки с Москва, се цени особено много в лявоцентристкия лагер на Шолц. Русофилията в източна Германия се дължи отчасти на десетилетията под съветски контрол (15-годишната Ангела Меркел печели националния конкурс по руски език, за което е наградена с екскурзия до Москва). Но върхът на всичко е чувството за вина на германците заради нацистките зверства срещу Русия и нейния народ.

Това са все убедителни обяснения. Ала все пак недостатъчни. Защото за да вникнем в дълбочината на германската русофилия – и свързания с нея копнеж за добри отношения с Москва дори на най-черния възможен фон, – не е достатъчно да познаваме икономическите данни или развоя на важни исторически събития. Необходимо е задълбаване в културата и идеите, и връщане много по-назад от 1945 г., към още по-старите пластове на германската психика и въображение. За щастие имаме на кого и на какво да се опрем.

Книгата на Томас Ман „Размисли на аполитичния“ (1918), чийто английски превод бе публикуван отново миналата година, е продукт на политизирането на автора вследствие на Първата световна война и нейната роля за влошаване на отношенията му с неговия брат Хайнрих Ман. Докато Томас прегръща националистическия ентусиазъм на 1914 г., неговият по-голям брат осъжда войната и апелира за демократична германска република. В хода на конфликта двамата си отправят едва прикрити взаимни обвинения. На пръв поглед те дебатират дали политика и естетика имат място под един покрив, докато всъщност става дума за спор относно самата същност на германството.

Когато „Размисли“ излиза, двамата братя са престанали вече да си говорят. В книгата си Томас се позовава на популяризираното от Ницше разграничение между френската и английската „цивилизация“ („разум, скептицизъм, хуманизъм, демокрация и прогрес“, според сбитата характеристика на американския историк Марк Лила, автор на увода към английския превод) и германската „култура“ („по-първична, черпеща енергия от тъмната страна на човешката природа, достигаща по-голяма дълбочина на чувствата и следователно произвеждаща по-велико изкуство“). Ман пише, че войната е била необходима, за да се запази консервативният ред, охраняващ музикалните, философските и артистичните постижения на германския дух от упадъчния и материалистичен Запад, за чийто жалък лакей смята своя брат.

Ман се позовава на два фундаментални тропа на германската идентичност: народ, дефиниран от своята култура, а не от една фиксирана, териториална национална цялост (за разлика от Франция и Англия), и народ, който не принадлежи изцяло на римския Запад. Лутеранският разрив с римския католицизъм през XVI век е по същество германско явление; ядрото на бъдещата германска държава се формира в опозиция на Наполеонова Франция; а либерално-националистическите идеали на революциите от 1848 г. се провалят при германците, отстъпвайки пред романтично-консервативния национализъм.

Германската амбивалентност към римския Запад се съчетава често с изкушението на Русия, с която германците поддържат тесни културни и политически връзки. Тези връзки укрепват много при управлението на Екатерина и Петър Велики, но могат да бъдат проследени още по-назад към Средновековието и Ostsiedlung, разселването на германски търговци и занаятчии в части от Източна Европа. Тъй че представите пост-1848 г. за германската „култура“, противопоставяща се на западната „цивилизация“, се оказват тясно свързани с Русия.

Презрението на Ницше към посредствените „модерни идеи“ („френски идеи…, които са английски по произход“) отговаря на неговия копнеж по Русия. Той боготвори Достоевски, с когото се чувства „сроден“, и превъзнася руската шир, като „онази огромна междинна империя, където Европа сякаш прелива обратно в Азия“.

Ман цитира одобрително описанието на Германия от Ницше като „протестиращото кралство… чийто вечен протест е насочен срещу наследниците на Рим и всичко, което съставлява това наследство“. Той подчертава, че „тази формулировка на германския характер, на първичната германска индивидуалност, на онова, което е вечно германско, съдържа цялата основа и обяснение за самотната позиция на Германия между Изтока и Запада“. Според Ман „германската и руската хуманност са по-близки помежду си, отколкото руската и френската, и несравнимо по-близки от германската и латинската“. Завършвайки книгата си, Ман отправя поглед напред към следвоенния пейзаж в Европа и зове: „Мир с Русия! Мир с нея преди всичко! А ако войната продължи, тя ще продължи само срещу Запада, срещу „trois pays libres“ [Франция, Англия и САЩ], срещу „цивилизация“, „литература“, политиката и риторичната буржоазия“. С други думи, пост-1918 г. Германия трябва да възприеме едно „Mittellage” (средно положение) между Русия и Запада.

Четейки „Размисли“ днес, човек се пита как е възможно авторът на едно толкова хуманно произведение като „Буденброкови“ да бъде и автор на толкова реакционна проза. Впрочем най-добре е тя да се разглежда като продукт на трескавия военновременен сън, от който Ман много скоро се пробужда. В ранните следвоенни години той се сдобрява с брат си, а шокиран от убийството през 1922 г. на германския външен министър Валтер Ратенау, произнася прочутата си реч „По въпроса за германската република“, с която се дистанцира от много от аргументите в „Размисли на аполитичния“. Прероденият Ман заклеймява „сантименталния обскурантизъм“ и апелира към германските интелектуалци да подкрепят Ваймарската република. В своя шедьовър от 1924 г. „Вълшебната планина“ той персонифицира сблъсъка между просвещенския хуманизъм и романтическия ирационализъм в лицето на двамата герои Лудовико Сетембрини и Лео Нафта.

Показателен за резкия завой на Ман от авторитарната десница към либерално-демократичната левица е фактът, че още през 1933, с идването на власт на Хитлер – екстремист, мотивиран от някои от ирационалните идеи, в плен на които писателят е бил само допреди 15 години, – Ман избягва в Швейцария. Няколко години по-късно той се спира на иронията  на този обрат в есето си „Моят брат Хитлер“. През 1939 г., живеещ вече в САЩ, Ман се отдръпва още по-категорично от „Размисли“, като пише за своя „аполитичен германец“, че „неговото елегантно презрение към демократичната революция го превърна в инструмент на една друга, анархична революция, която се е развилняла и застрашава основите на целия западен морал и цивилизация“.

Кръгът на политическото пътуване на писателя към римския и англосаксонския Запад се затваря, интелектуално и географски, през военновременните години, които той прекарва в Лос Анджелис. От Калифорния той изнася по ББС беседи на немски, заклеймяващи нацизма, и опознава президента Рузвелт, когото сега боготвори така, както навремето е боготворил Достоевски. Три седмици след капитулацията на Германия през 1945 г. Ман изнася в Библиотеката на американския Конгрес реч, в която подчертава, че вината на неговото отечество се корени в националната психика и особено в „морбидния“ вагнериански романтизъм, който той самият е изповядвал преди. Същността на германския романтизъм, според него, се свежда до „изкушението на смъртта“. Тези идеи приемат литературна форма в неговия роман „Доктор Фаустус“ (1947), където се описва смъртоносното изкушение на германската нация от диаболичните сили на нацизма.

Междувременно отечеството на писателя тръгва по политическия и интелектуален път, който той самият е поел. Докато частта от Германия под съветски контрол се превръща в ГДР и остава заложница на СССР, около три четвърти от германците се оказват в създадената през 1949 г. Федерална република Германия (Западна Германия). Тази нова република представлява всичко онова, което Ман от 1918 г. ненавижда: демократична, консуматорска и подчертано прозападна. Нейният пръв канцлер, Конрад Аденауер, е франкофил, католик, умерен демократ от Кьолн, който гледа инстинктивно на запад и дава предимство на Westbindung (обвързването със Запада) пред старото Mittellage.

ФРГ величае Ман като титан на германската литература, чието реноме е останало ненакърнено от годините на нацизма. Неговите романи, забранени при Хитлер, стават бестселъри. През 1949 г. той получава Гьотевата награда, едно от най-високите литературни отличия на Германия. „Социалната пазарна икономика“ на Федералната република е сходна в много отношения на принципите на Рузвелтовата политика, известна като New Deal. Концепцията на Ман за „европейска Германия, а не германска Европа“, за „свободна Германия в една европейска федерация“ съвсем скоро придобива конкретна форма със създаването през 1951 г. на Европейската общност за въглища и стомана, предшественицата на днешния Европейския съюз. Ман доживява присъединяването на Западна Германия към НАТО през май 1955 г. и умира три месеца по-късно – отчетлив символ за окончателното сдвояване на пътя, изминат от писателя, с този на неговата страна.

Прекалено отчетлив, всъщност. Защото историята на Германия не е така дуалистична, както би могло да се заключи от тази хронология. Ман (и страната) изминава дълъг политически път от началото до средата на 20 век, но някои характерни черти се запазват. Дори в „Размисли“ той не твърди, че романтичната нишка изчерпва изцяло германската природа, нито пък твърди, че културният афинитет между Германия и Русия е абсолютен. Описаното от него германство е по-скоро Mittellage, междинно състояние „между гражданин и артист, между протестиращ и западник, консерватор и нихилист“. Неговият русофилски консерватизъм от 1918 г. е разказ за това, коя страна на това междинно положение неговите сънародници би трябвало да предпочетат, ако имат възможност да избират.

Този дуализъм е характерен и за Ман през следвоенните години. Главният герой на „Доктор Фаустус“, неговата персонификация на Германия, е просвещенец, който се поддава на мощното (и диаболично) течение на ирационалния романтизъм. По същество той се оказва притиснат между две традиции, също като самия Гьоте, автора на „Фауст“. Застаряващият Ман не клони към абсолютни позиции и в своите политически възгледи: той ненавижда разделението на Германия и Европа, и изглеждал е смятал, че Аденауер се отнася твърде лековато към отчуждението от Изтока на Федералната република (която в тесен кръг наричал „неговата ватиканско-американска Западна Германия“). Онази „европейска федерация“, за която мечтае, обхваща както Запада, така и Изтока. Ман запазва амбивалентното си отношение към своята родина до края на живота си и прекарва своите последни години край бреговете на Цюрихското езеро.

Заради цялата тази противоречивост, Ман е идеален символ на съвременна Германия. Неговите импулси и противоречия, неговите вътрешни борби и преломи отразяват един аспект на страната, просъществувал чак до днес, когато танковете на Путин мачкат Украйна: става дума за напрежението между прозападния курс на Германия (Westbindung, оспорван само от крайната десница и крайната левица) и нейния културен и емоционален баланс, проявяващ се понякога като Mittellage. Ирационалното въздействие върху германската психика е все още живо. А докато то е живо, ще се долавя и дълбокото романтично притегляне на Русия: необяснимата магия, която упражняват върху сърцата на германците клишета като брезови горички, луковиците на черковните камбанарии, самовари, безкрайни заснежени ширини, Достоевски; това е „Руският комплекс“, както е озаглавена известната книга от 2005 г. на германския историк Герд Кьонен.

Разберем ли интензивността на този копнеж, ще разберем и защо германският истаблишмънт остава вкопчен в него вече от толкова дълго; защо отвръщането на Путинова Русия от Запада е толкова трудно за възприемане; защо политически фигури като бившия канцлер Герхард Шрьодер (главния адвокат на германската газова зависимост от Москва) се размекват, когато заговорят за Seelenverwandtschaft (душевното родство) между германци и руснаци; защо през 2014 г. друг бивш канцлер, Хелмут Шмит, със скандално безочие нарече анексията на Крим от Путин „разбираема“; защо Меркел, макар и предана на Westbindung, държеше на стената в кабинета си портрет на Екатерина Велика, и защо след 2014 г. дори задълбочи енергийната зависимост на своята страна. Ще проумеем също защо реформисткото ляволиберално правителство на Шолц кърши ръце за „бъдещите ни отношения с Русия“ и му е трудно да се отнесе сериозно към молбите на страните вклинени между източната граница на Германия и Русия – Полша, балтийските републики и самата Украйна.

Войната на Путин в Украйна не само отправи предизвикателство към много от политическите постулати на Берлин, но хвърли светлина и върху фундаментални конфликти в идентичността на страната – Изток или Запад, Mittellage или Westbindung, рационалност или романтизъм, – които все още не са се слегнали. Данните от не една анкети навеждат на извода, че младите германци, онези израснали след падането на Стената, са по-непоклатими в своята прозападна ориентация от по-старите поколения. Налице е и осезаемо поколенческо разделение между по-възрастните интелектуалци, които доминират сред авторите на открити  писма, застъпващи се за преговори с Русия – такива като родената през 1942 г. Шварцер, – и по-младите автори на контраписма, апелиращи за твърда германска подкрепа за Украйна. Времето ще покаже дали това са признаци за по-драматични размествания в обществените настроения.

Изкушаващо е да се запитаме как би гледал Ман на днешна Германия, каква позиция би заел в конфронтацията на отворените писма, ако беше все още жив. Дали неговият романтичен, залитащ по Достоевски дух щеше да намери за непоносимо перманентното замразяване на отношенията с Русия, а концепцията за Mittellage твърде емоционално завладяваща, за да бъде шкартирана? Или пък неговият рузвелтовски демократичен рационализъм щеше да го тласне към онези, които настояват да не се пестят никакви усилия и средства за въоръжаването на Украйна? Без никакво съмнение обаче той щеше да бъде заинтригуван от Володимир Зеленски, комедианта, преобразил се в национален лидер. И все пак е трудно да се каже как щеше да се отнесе старият романист към участта на своята страна днес, когато нейната морална спойка е подложена може би на най-голямото си изпитание след 1945. В контекста на тази амбивалентност Томас Ман се оказва уместен символ на Федералната република, чието дълго пътуване – емоционално, културно и политическо – далеч не е приключило.

Джеръми  Клиф, Превод от английски Стоян Гяуров