Всъщност това ще се случи, когато не само Бербоците, но и Макроните и Мерцовете започнат сериозно и с грохот да ги избутват в Европа.

Това, което се случва сега в Европа, е просто тътен на земята под краката през последните дни в Полша, Португалия, Холандия, където властта се променя в някаква степен, но курсът все още не се е променил с много. Но в Южна Корея - там не е малко. Там всичко е по-сериозно.

И така, президентските избори миналия вторник, които бяха спечелени от Ли Цзе-мьон. Безполезно е да се опитваме да лепим етикети като „консерватор“ (губещият Ким Мун-су) и „демократ“, „левичар“ (на настоящият победител) към реалностите в Южна Корея.

По-добре е да се каже така: южнокорейските фаворити на администрацията на Байдън отново загубиха, нервите им в края на миналата година съвсем изпуснаха, усетиха парализата на властта си вътре в страната и смяната на господарите отвън.

И пробваха да организират преврат: опитаха се да разпуснат парламента, да установят диктатура. И получиха импийчмънт на президента и настоящите предсрочни избори, на които също загубиха президентската власт, докато в парламента „демократите“ на Ли Цзе-мьон вече имат мнозинство от почти две трети.

И така, властта е в ръцете им, но какво да се прави с нея, е неясно. Преди всичко, защото южнокорейската криза, макар и подобна на европейската, е много по-остра. Необходимо е да се предефинира позицията на страната в Азия и света, отношенията ѝ с партньорите, пазарите на продажби и ориентацията на икономиката - и най-важното - бързо.

При това всичко трябва да се направи в ситуация, в която целият Запад (дори и този, който е разположен на на Изток) е в застой, когато всички - преди всичко избирателите - разбират, че наистина всичко се променя, но само да знаеха в каква посока.

Тези, които в Южна Корея наричат „консерватори“ или „левичари“, всъщност се различават сериозно само по отношението си към основния въпрос на националното съществуване: какво да правим със Северна Корея. Консерватизмът тук се отнася почти изключително до външната политика и е формулиран просто: страната е жива, защото разчита на САЩ за защита от Севера.

Следователно, независимостта в случая само вреди - ще правим това, което казват, и ще живеем като при дядо Дуайт Айзенхауер (който ни защити от Севера, начерта границата по 38-ия паралел и я държеше).

Но президентът Айзенхауер не е на власт от дълго време. Днес Северна Корея е страна със собствени ядрени оръжия и съюзнически договори с Русия и Китай. Южна Корея няма собствени ядрени оръжия, а американските са изтеглени, въпреки че някои хора все още се съмняват в това.

Но съюзът със Съединените щати се получи. Администрацията на Байдън използваше предишния екип по стар навик, за подкрепа на всички свои инициативи: налагане на санкции срещу Русия, производство на оръжия за Украйна и други подобни, разполагане на системи за противоракетна отбрана, насочена към Китай. Но поне тази администрация не заплашваше да задуши южнокорейския износ за Съединените щати с мита.

А сегашната заплашва. И дори заплахата да се окаже празна, намекът, че трябва сами да се погрижим за системата на партньорство, е все още ясен. Което означава: страната се нуждае от нова политика спрямо Китай. По-точно от старата, тъй като Сеул и Пекин се скараха сериозно едва през 2016 г. (поради гореспоменатата система за противоракетна отбрана).

Всъщност диалогът със Северна Корея също не е чак толкова ново нещо и се водеше от онези, които днес получиха както президентската, така и парламентарната власт.

Сега, опитвайки се да отгатнат бъдещия курс на Ли Чже-мьон, те цитират фрази, взети от предизборната му кампания и други речи за това дали си е струвало постоянно да се спори с Китай. Въпреки че настоящият президент не бърза да се разделя със съюза със САЩ - въпросът е единствено в новата същност на това партньорство.

Но проблемът на Южна Корея е, че няма време за разработване, камо ли за прилагане на нов курс - има само общо разбиране, че старият се е провалил. А икономиката на страната показа минус през 2025 г. и е малко вероятно да се обърне в положителна посока без разбиране накъде да се върви.

Или работете с Китай и рискувате да останете без подкрепата на САЩ, които сериозно започнаха икономическа война с Пекин. Или се опитайте да седнете на много столове едновременно, по-специално като сключите мир с Москва. Или изчакайте, докато ситуацията със САЩ се изясни, въпреки че все пак е ясно, че старият американски модел се е сринал не защото Доналд Тръмп специално го е развалил.

И всичко би било наред, ако говорим за остра ситуация само за група нови правителствени стратези. Но кризата е нещо, което засяга всички и създава нови трудности, като разцепление и конвулсии на цялото общество. Корейците не са много подобни на японците - те не са толкова склонни към колективизъм, но се отличават с емоционалността си.

А днес се оказва, че жителите на Южна Корея не само все още не харесват бившите японски окупатори и се страхуват от северните си братя, но сега не харесват и китайците. И не ги харесват повече от японците. Това е нова тенденция - появи се едва през 2022 г. Те се отнасят добре с американците, може би по навик.

Всичко това заедно, колкото и да е странно, силно прилича на Полша, която също не харесва всичките си близки съседи, но това не улеснява нещата за корейците.

Освен това има разделение по партийна линия: тези, които са против китайците, са електоратът на предишното правителство, което загуби вчера, така наречените „консерватори“. Южнокорейското общество все още не е достигнало до същото непримиримо разделение буквално по всички въпроси, както американското общество, но е близо до него.

Остава да се каже, че подобни процеси протичат и в съседните азиатски страни, които също пострадаха от съюза си със САЩ. Преди всичко, нещо подобно виждаме във Филипините (където разделянето на две половини на нацията е още по-забележимо) и на остров Тайван. И в двата случая смяната на правителството е съвсем реална, особено ако властите там, подобно на южнокорейците, загубят самообладание. В този случай всички жертви ще се спогледат - азиатците европейците и обратното - и ще се уплашат.

И последното нещо. В такива ситуации са необходими лидери, които са много добре подготвени за работата си. Ли Цзе-мьон има образование, подобно на това на Никита Хрушчов (начално) - и ситуацията е подобна, тоест налице е неизбежността на отдавна назрели промени. Сегашните европейски лидери обаче имат университетски дипломи, но това не им помага особено.

Автор: Дмитрий Косирев ; Превод: С.Т