В края на десетия месец от войната става очевидно, че са налице три страни: Русия, Украйна и Западът, консолидиран около САЩ (както биха казали юристите за този участник във военния процес – трета страна с независими искания).

Всяка страна има не един, а два образа на победата – стратегически и тактически.

За Русия стратегическата победа, т.е. програмата максимум, е смяната на политическия режим в Украйна и създаването на руски протекторат там (разбира се, пълната демилитаризация и русификация на Украйна в съветски стил е част от този образ). Кремъл очевидно смята, че легализирането на анексираните територии, включително Крим и четири други новоприсъединени региона, за тактическа победа, която ще осигури пауза във войната.

За Украйна стратегическата цел е революция в Русия, която би довела до военно поражение на Русия и която на свой ред би довела до разпадането на Русия като геополитическа реалност, като по този начин би премахнала за Украйна постоянната екзистенциална заплаха от война. Тази представа за победа е неразривно свързана с целта за възвръщане на Крим, тъй като на практика реокупацията на Крим е възможна само в съчетание с такава политическа революция. За тактическа победа Киев би могъл да смята връщането към статуквото, съществувало на 24 февруари 2022 г., след което теоретично би могъл да започне преговори за примирие.

За САЩ и техните съюзници стратегическата цел в момента е промяна на политическия режим в Русия с идването на власт на „прозападен“ елит, който да се съгласи на мир с Украйна при приемливи за нея условия, но по-дълбокото преструктуриране на Русия не е част от този образ на победата.

От тактическа гледна точка за Запада връщането към статуквото, съществувало до 24 февруари 2022 г., може да се смята за победа. След това Западът ще изгради санитарен кордон около Русия и ще води студена ресурсна война, чакайки Кремъл да „узрее“. Западът е безразличен към съдбата на Крим (не на думи, а на дело, разбира се).

Според мен трудностите с доставките на оръжие за Украйна и тяхното дозирано, "капково" предоставяне са свързани не толкова с опасенията да не се събуди "руската мечка" - тя отдавна не спи - колкото с факта, че САЩ и Украйна имат общи само тактически цели (и следователно образи на победата), а на стратегическо равнище остават значителни различия в подходите им.

Къде е границата между това, което е постижимо поради непредвидената и непресметната от никого съпротива на украинците и упоритостта на ВСУ, и това, което е непостижимо поради липсата на собствена ресурсна база на Украйна за продължителна война? Реалността, която мъчително се опитваме да предвидим, ще бъде пресечната точка на тези две измерения.

Част от липсващата ресурсна база може да бъде попълнена от Запада. Степента на това запълване зависи от три фактора: наличието на подходящи ресурси у самия Запад (вече е ясно, че не всичко, което Украйна иска, е налично, и то далеч не в количествата, от които Украйна се нуждае); желанието за споделяне на тези ресурси от загриженост за собствената сигурност, включително от страх да не бъдат въвлечени пряко в конфликта; обществената подкрепа за Украйна, която би трябвало да е достатъчно висока, за да блокира естественото желание за облекчаване на тежестта на икономическата криза чрез компромис с Путин.

В тази ситуация Кремъл трябва да премине между Сцила и Харибда. От една страна, той трябва да предприеме някакви действия, които да доведат до бърза победа в този конфликт, т.е. преди Украйна да успее да изгради своята ресурсна база за сметка на Запада до размери, които да позволят на ВСУ да провежда ефективни настъпателни операции.

От друга страна, не бива да предприема действия, които биха могли да разклатят баланса на общественото мнение и да доведат до рязко увеличаване на военната и финансовата помощ за Украйна, включително чрез предоставяне на оръжия с по-голям обсег (например до 600 км).

Следователно изборът между концепцията за продължителна, вяла, позиционна стратегия, която набляга на терора срещу цивилното население и унищожаването на енергосистемите на Украйна, а не на действията на армията на фронта, и активната настъпателна стратегия с нов опит за нападение срещу Киев, не е чисто военен, а военно-политически въпрос.

Склонен съм да мисля, че решение по този въпрос, поради неговата сложност и липсата на възможност за изчисляване на всички последствия (които въобще няма да настъпят на бойното поле), все още не е взето. Не е изненадващо, че Путин засилва натиска върху военните, опитвайки се да ги накара да направят вместо него избор, който само той може да направи. Дали да се нападне Киев или не, е въпрос не толкова на военна стратегия, колкото на политическа интуиция. Това е игра ва-банк. Човек може да спечели цяло състояние или да загуби всичко.

Мисля, че той ще се обърне към народа, когато вземе решение. Междувременно те се подготвят едновременно за блицкриг и вечна война.

Ако обобщим, през 2023 г. пред Путин се очертават две възможни стратегически продължения на неговата "голяма игра": или да премине в отбрана, като се съсредоточи върху тероризирането на цивилното население на Украйна и разрушаването на нейната икономика, или да се опита да се измъкне и да обърне колелото на военната съдба, като организира нов поход към Киев от територията на Беларус.

Путин, както обикновено, ще поддържа несигурността до последната минута и ще подклажда съмнения или като обявява готовност за много дълга война, или като симулира трескава военна активност, свидетелстваща за подготовка за нещо. Към какво точно клони, вероятно ще разберем постфактум, освен ако американското разузнаване не ни каже. Но дори и в последния случай няма да повярваме.

И двете продължения имат своите предимства и рискове за Путин, така че изборът не е лесен.

Преминаването в отбрана и започването на продължителна „ресурсна“ война е по-предсказуемият сценарий. Путин не се съмнява в стабилността на режима днес; имитацията на народна война позволява да се поддържа мобилизацията на масите за дълго време. Нещо повече, самата война е основното средство за мобилизиране на населението: в условията на война темата за корупцията отстъпва на заден план, опозиционната дейност се приравнява с подривна дейност, а консолидацията около лидера става почти автоматично, без да изисква сериозни усилия. Войната по принцип е още една нова зона на политически комфорт за Путин и той няма сериозни мотиви да я напусне.

Но в дългосрочен план рисковете ще започнат да надвишават политическите ползи. Така че една дълга война едновременно радва и плаши Путин. Наоколо се навъртат разни като Греф и Набиулина, които шепнат разни гадости. Разбира се, те са алармисти, но ако наистина се случи. В крайна сметка санкциите са като кислороден глад. По принцип човек може да се адаптира към живота високо в планината, но при силен стрес главата може да се замае, а кракът да се плъзне в пропаст.

Западът засега не глези Украйна с най-новите нападателни оръжия, но може да размисли. Хората, които са преживели шест месеца на масирани ракетни атаки, няма какво да губят, а и тогава вечерите край Москва ще станат по-малко безметежни. Така или иначе, нивото на ентропия ще се повиши, ако войната се проточи. Разбира се, никой не знае в кой момент в Русия ще настъпи „шестнадесетата година“ с трънения венец на революциите, но рано или късно тя ще настъпи. Путин няма намерение да се срещне с нея и затова постоянно ще търси начини да ускори края на войната при изгодни за него условия.

Ускоряването е възможно в положението на Путин само с цената на допълнителни рискове, което не е съвсем в неговия характер. За да се ускори, той ще трябва да нападне Киев и да установи властта си там с някакъв Янукович-Рабинович като подставено лице. Но дори и най-добре подготвената офанзива е нещо напълно непредсказуемо.